— Пенрик успя да ни изведе с Аделис от Седония — каза Найкис, — макар да не познава страната. Не му липсват умения. — Без уточнение какви са въпросните умения твърдението ѝ, разбира се, увисна във въздуха.
Танар кимна, приела думите ѝ на доверие. Същото очевидно не важеше за Боша.
Танар потърка тънкото си вратле. Момичешката ѝ фигура не можеше да се състезава с женствените извивки на Найкис, но лъскавата ѝ коса, вдигната на сложна плитка и украсена с перли, грееше под светлика на свещите с червеникав оттенък, който на дневна светлина би омекнал до топло кестеняво, а очите ѝ бяха с ясен лешников цвят и златни отблясъци. Хубава кожа, здрави зъби. Явно не само парите на младата жена бяха привлекли вниманието на Аделис, а и богатството им е било съизмеримо по време на недовършеното ухажване. Виж, с какво младият генерал е привлякъл интереса на Танар, беше друг въпрос с не толкова очевиден отговор.
„О, стига, Пен — изсумтя насмешливо Дез. — Аделис е много привлекателен мъж. Изключително дразнещ на моменти, да, но когато не се държи като магаре, а трябва да признаеш, че напоследък никак не му беше лесно, дамите със сигурност го намират за хубавец.“
„Дори сега ли? С обезобразеното лице и конфискуваното имущество?“
„Разбира се. Сериозно, от единайсет години сме заедно, а ти още не знаеш нищо за жените. Срамота.“
Така или иначе, по всичко личеше, че лейди Танар още държи на своя млад генерал, а това можеше единствено да им помогне.
„По-интересното е, че за две години нито един друг ухажор не е успял да ѝ завърти главата — изтъкна Дез. — И не ще да е от липса на опити, предвид богатството ѝ.“
Танар удари леко, но решително по масата с мъничкия си юмрук.
— Ясно е, че тази нощ повече нищо не можем да направим. Най-добре ще е да останете при нас, Найкис. Никой не знае, че сте тук. Ти може да спиш при мен. Сура ще намери място за твоя, ъъ, спътник. — Стрелна Пенрик с все така колеблив поглед, а после попита: — Само с това ли сте дошли?
Пен си помисли за монетите на дука, зашити в подгъви и на други скришни места по дрехите им, но каза само:
— Оставихме багажа си във външната градина.
— Няма ли прислуга в къщата? — попита Найкис. — И може ли да се вярва на хората ти?
— Сура ще се погрижи — каза Танар и кимна уверено. — И без това държи прислугата на къса каишка.
— Засега е по-добре слугите да не разбират, че сте тук — каза Боша. — Сам ще прибера багажа ви. Покажете ми къде сте го оставили, майстор Пенрик.
— Разбира се, майстор Боша.
Боша запали свещта в малък стъклен фенер, взе го и поведе Пен към тъмната галерия. Стъпваше безшумно по дъските и Пен се опита да имитира тихата му стъпка. Стигнаха до стълбището в края на галерията, после минаха през тесен проход и стигнаха до една врата, затворена и залостена за през нощта. Дали ако Найкис ги беше превела оттук, запита се Пенрик, той нямаше да избегне близкото си запознанство с ножа на евнуха? Загледа се в дългата бяла опашка на Боша, докато вървеше след него в мрака, който не беше препятствие за Дез, и бързо стигна до извода, че въпросното запознанство е щяло да се случи така или иначе.
Стигнаха до разцъфналия храст, където Пен беше скрил багажа им. Той взе лекарската си чанта и торбата със своите вещи, а куфара на Найкис остави на Боша. Боша го вдигна и се огледа замислено.
— Как минахте през външната стена?
— Найкис знаеше една задна вратичка.
— Би трябвало да е заключена.
— Бива ме с ключалките.
— Хм.
Тъкмо потегляха обратно, когато кучетата дотичаха в галоп. Все още безгласни, за щастие, макар че успяха да изръмжат на Боша, който им отвърна подобаващо. Принудата явно още държеше, предвид как се заумилкваха на Пен.
— По принцип кучетата ни не са толкова милички — каза Боша.
— Животните ме харесват. А и май познаха Найкис — предложи като обяснение Пенрик.
Докато вървяха към главната сграда, Боша добави с хладен тон:
— Справил си се с ключалката, а не би трябвало да ти е по силите. След това си минал покрай кучетата, което също е странно. След като си излъгал кучетата — той обърна глава, — си успял някак да се качиш на балкона, което би трябвало да е невъзможно. На балкона избегна ножа ми, а не би трябвало. И все пак някак си успял да направиш всички тези неща, майстор Пенрик.
— Мадам Катаи не ме е избрала случайно за свой водач.
— Хм. — След миг Боша добави: — Никак не ми е приятно да съм последното препятствие между лейди Танар и външните опасности. На слугините им е писнало да търкат кръвта от дъските на пода.