— А искаш ли той да чака? Да му кажа ли? — Найкис се поколеба, ръцете ѝ разресваха механично косата на девойката. — Толкова много ли го обичаш?
След миг Танар отвърна с искреност на искреността ѝ:
— Не съм сигурна. Ако оставим настрана хубавата поезия като празни приказки за романтични момичета, истината е, че не знам какво е любовта. Искам Аделис да е добре. Мисълта, че може да го ранят или убият, ме плаши. Когато научихме за ослепяването му… — Потръпна. — Когато научихме, плаках толкова, че чак Сура се притесни. Е, проявих достатъчно здрав разум да не показвам тревогата си пред външни хора, естествено. — Тръсна глава при този неприятен спомен.
След още няколко движения на четката добави тихо:
— За известно време, преди Патос, се изкушавах да използвам Аделис като тояга, с която да разгонвам другите ухажори. Понеже го „чакам“, разбираш ме. Но после реших, че е рисковано, че мога да му навлека неприятности. Защото наемните убийци минават границите много по-лесно от войска.
Найкис въздъхна. Не можеше да възрази на казаното, но все пак изтъкна:
— Предвид рисковете на професията му това не би трябвало да е основната ти тревога. — А после, след кратко замисляне, каза: — Силната любов май не е препоръчителна за войнишките съпруги.
Танар потърси погледа ѝ в огледалото и попита направо:
— Още ли ти липсва Каймис?
Найкис си пое дъх. Толкова много спомени, и добри, и лоши. По някаква причина добрите ѝ причиняваха повече болка от лошите, затова предпочиташе да заключи всичко в една и съща кутия.
— Вече не толкова. Настоящето измества миналото с мъничко всеки ден.
На вратата се почука. Танар стана да вземе куфара на Найкис от ръцете на своя секретар и му пожела с усмивка лека нощ. Двете жени използваха поред умивалника, после облякоха нощниците си. Голямото легло на Танар зовеше Найкис непреодолимо след усилния път и тя се тръшна на мекия дюшек, докато Танар гасеше свещите.
Танар каза в мрака:
— Този твой водач, Пенрик… Дъщерята да ме благослови, наистина привлекателен млад мъж. Не бях виждала коса и очи като неговите, освен сред императорските гвардейци от южния остров, но той е много по-красив от тях.
— Не е толкова млад — каза Найкис. — На трийсет е. — „И е благословен не от Дъщерята, а от Копелето. Теологически казано. Може би това обяснява всичко…“
— Сериозно? Значи сте връстници? — попита Танар и се замисли. После я подкачи шепнешком: — Ти харесваш ли го?
Найкис само изхъмка.
— Защото си вдовица, а това те прави свободна — добави Танар. — А и едва ли има непреодолима социална бариера между вас. — Завистлива въздишка. — Мисля, че той те харесва. И че можеш да го имаш, ако поискаш — продължи да я тормози младата жена през смях. — Знаеш ли достатъчно за миналото му?
— Едно-друго.
Танар я смушка с лакът.
— Разказвай, хайде.
— Не е редно. Историята си е негова. — История, която започваше със: „Той е шпионинът, донесъл фаталното писмо от дука на Адрия“, минаваше през: „Освен това е храмов магьосник, в чиято глава живеят десет жени“ и стигаше до: „Може да повали цял взвод само с поглед“, информация, която майстор Боша никак нямаше да хареса. Освен това беше лекар с почти чудодейни способности, но изгубил желанието си да практикува; учен, знаещ цял куп езици и достатъчно уважаван, за да привлече вниманието на дук Джарго. И мъж далече, далече от дома. — Сложно е.
Танар изсумтя разочаровано, но не настоя повече. След малко обаче каза:
— Жалко, че така и не успях да се запозная с мадам Гардики. Аделис искаше да я покани в Тасалон, за да се запознаем, но после го изпратиха да се бие с русилийците. А след това… знаеш.
— Е. Не знам да е имал такива планове за друга жена. Мисля, че мама би те харесала.
Танар изсумтя доволно.
— Дали ще можем да я измъкнем, как мислиш? — продължи Найкис. Толкова много неизвестни имаше по пътя им, толкова неща можеха да се объркат. Боша беше уцелил проблема право в десетката. „А после се случва чудо.“
„Не.“ Щяха да съберат информация и да намерят начин. Някак. Стъпка по стъпка. Найкис не можеше да прави чудеса, но знаеше, че може да направи необходимото.
Изглежда, Танар също се колебаеше между утешителните думи и искреността. Найкис така и не разбра кое от двете е избрала девойката, но думите ѝ прозвучаха уверено:
— Сура ще знае как.
Найкис остави казаното без коментар. Напоследък поставяше надеждата пред здравия разум, иначе как би стигнала толкова далеч? Лежеше в мрака. Накрая каза, било като надежда, било като молитва: