Лейди Ксаре даде знак на Боша и той отговори послушно:
— Около триста заклети в храма свещени, дякони и посветени и още толкова посветени миряни, които ги обслужват. На територията на манастира всички са жени. Сградният комплекс се намира на вдаден в морето нос. Отсам подвижния мост има една стара вила за посветени на богинята мъже и за пазачите. Никой мъж не минава отвъд моста.
Явно бе доста по-населено, отколкото си го беше представял Пенрик.
— А някой опитвал ли се е? Мъж имам предвид? Знаете какви са хората. Дегизиран, да речем?
Този път Боша наистина се подсмихна.
— Понеже знаем какви са хората, орденът има цяла глутница свещени кучета, които обикалят двора при моста и са обучени да надушват мъжете. До едно са кучки.
И в двата смисъла на думата, предположи Пенрик.
— И това наистина ли дава резултат?
— Отличен, доколкото ми е известно.
Танар вдигна поглед към него.
— А на теб как реагират, миличък Сура?
— Признавам, че веднъж си направих забавен експеримент, като си сложих от твоя парфюм, но мен така или иначе ме познават там.
— И парфюмът свърши ли работа? — попита напрегнато Пен.
— Не можах да преценя. — Розовите очи го стрелнаха изпод полупритворени клепачи. — Но за вас няма да свърши.
„Обаче аз си имам други начини да контролирам лоши кучета.“
— Имате ли представа къде в комплекса държат мадам Гардики?
Боша сви рамене.
— Вероятно ѝ позволяват да се движи свободно в рамките на манастира и да общува с другите жени. Позволявали са го на други дългогодишни затворнички в миналото, ако ги сметнат за достатъчно кротки. От друга страна, понеже е нова и не я познават достатъчно, може би я държат под ключ. Вероятно в стая с изглед към морето. Манастирът се охранява най-вече от своята, ами, геология. Също от водата, вятъра и теченията. Островът е дълъг само пет мили.
Пен го разпита подробно за архитектурата на комплекса и ежедневието на обитателите му. Боша явно бе изключително наблюдателен човек, което все по-малко изненадваше Пенрик.
— А какво мислят прелатите на Дъщерята за това, че домът на тяхната богиня се използва като имперски затвор?
Боша кривна глава.
— Интересен въпрос. Предвид че императорският двор е един от основните източници на средства за издръжката на манастира, едва ли могат да откажат тази услуга.
— А гостенките, които влизат и излизат… някой брои ли ги?
— Да. Има книга за гости, която се попълва стриктно. Включително по залез, когато вдигат моста за през нощта. Дамите държат на усамотението си.
Пен се облегна назад. „Дез, някакви идеи?“
„Не забравяй с кого говориш, момче. — А това, без съмнение, беше презрителният глас на просветена Рухия. — На първо четене ми хрумват шест идеи, но нека започнем с най-неопасната. Онази, която не включва пожар в манастира, освен в най-краен случай.“
„Никакви пожари!“ — Пен потръпна при мисълта за тази хипотетична обида срещу Дамата на пролетта.
„Нека задам няколко въпроса на Найкис.“
Пен ѝ отстъпи контрола над устата си и се обърна.
— Найкис, как изглежда майка ти? Висока, ниска, дебела, слаба? Цвят на кожата, очите и косата?
— Малко по-висока е от мен и не толкова… закръглена. Кожата, очите и косата ѝ са като моите.
— Склонна ли е да запазва самообладание при извънредни ситуации?
— Ами, успя да отгледа двама ни с Аделис. — Вълшебната ѝ усмивка, така рядка напоследък, огря за миг лицето ѝ. — И в добавка, придружаваше баща ми по време на кампании. Била съм много малка и не помня как са нападнали обоза, с който сме пътували тогава, но са ми разказвали. От двете ни майки Дрема винаги е била практичната. Флорма беше по-плашлива. — Така бяха наричали с Аделис Идрене и лейди Флорина, когато били малки. — Предполагам, че майка ми не е имала нищо против понякога и тя да е безпомощната в семейството, но тази роля вече беше заета. Така че през повечето време беше заета да успокоява някого, децата, Флорма или всички ни накуп.
— Ясно. — Пен погледна бастуна на лейди Ксаре, подпрян на стола ѝ. — А в каква форма е, физически? Може ли да ходи, да тича, да се катери, да язди?
— В доста добра форма. Още е на петдесет все пак. Може да прави всички тези неща, макар и не като млад мъж, разбира се. — Замисли се и добави: — Е, чак да се катери едва ли, като имам предвид за какво питаш. Дори като млада. Мен също не ме брой. Но с качването по стълби ще се справим.