— Не. Аделис не е от мъжете, които жените биха поискали да отровят. По-скоро ще го фраснат с нещо тежко по главата.
Пенрик изсумтя. Явно беше съгласен с нея.
— И това от устата на любящата му сестра. Ти удряла ли си го с нещо тежко по главата?
— След като навършихме дванайсет — не. — След миг добави: — Той се издължи и не можех да замахна като хората.
— Ще го имам предвид.
— Теб нищо не те заплашва. По-висок си и от него.
Тих смях. А после той взе, че стана от столчето, макар задачата да не беше завършена и от пръстите на Найкис да капеше боя. Тръгна покрай скриновете. Кратка пауза, после се чу познато изщракване. Пенрик отвори една от вратичките и мушна глава да погледне.
— Хей! Едва ли е била заключена случайно!
— О — прошепна той, — изобщо не е било случайно, повярвай ми. — Стори ѝ се обезпокоително доволен. — Какво мислиш, Дез?… Сериозно?… Ха.
— Престани да душиш — каза Найкис уж с възмущение, а после добави тихо: — Някой може да влезе.
След дълъг оглед той най-после затвори вратичката и бе така добър да я заключи отново.
— Трябва да довършим — смъмри го Найкис. — Ела тук.
Той се върна послушно на столчето и ѝ протегна крака си.
— Интересно.
И толкоз. Докато Найкис не се предаде:
— Добре де, какво? Очевидно те сърби да ми кажеш.
— Според Дез основно бързодействащи паралитици. Дозата прави отровата, както се казва. Дори да се размаже равномерно по назъбено острие, няма да причини смърт, ако е в малка доза. Умно копеле.
Найкис се замисли.
— Да. Достатъчно е Боша да пореже противника си, за да го забави. А после, ако се наложи, ще го довърши с ножа. И никой няма да се сети да разпитва за отрова. А ако му отнемат ножа по време на борбата, няма как да го убият с него. С отровата поне.
Пенрик, който тъкмо бе отворил уста, каза жално:
— Точно това щях да кажа.
— Няма нужда. Слушал ли си как банда пияни войничета се хвалят с подвизите си? Човек научава доста. — При това без мъжете да разберат.
— Откакто се отървах на доста ранна възраст от брат си Дрово, бъдещия наемник, рядко съм попадал в такава компания.
— Късметлия си ти.
Докато Пен седеше и чакаше да изсъхне, а Найкис му вееше, за да ускори процеса, Танар и Боша се върнаха с купчини дрехи, скромни рокли в тъмни цветове. Обясниха, че ги взели назаем от няколко по-възрастни слугини. Основният фактор при подбора, след като Найкис и Танар увих в кърпа влажната коса на Пен и го накараха да пробва дрехите, се оказа дължината, но извън това други промени не се наложиха. Пен влезе в кожата на просветена Рухия много по-лесно, отколкото предния път, когато се опитваше да наподоби външността, а вероятно и вътрешността на куртизанката Мира. Дали просто се учеше бързо… е, в това Найкис не се съмняваше… или Рухия му беше по-близка? И в тази връзка — всичките му съквартирантки ли му бяха еднакво близки?
Още пробваха различни варианти, когато Боша, който успешно държеше присмеха си под контрол, макар Пен със сигурност да забелязваше беззвучните му подхилквания, кимна лекичко и излезе. След кратък спор тримата се спряха на окончателния вариант, с което трансформацията на Пен приключи. Той направи няколко врътки из малката стая, колкото да свикне с новото си облекло. Женствената му походка беше забележително убедителна.
— Вече наистина вярвам, че ще влезеш необезпокоявано в манастира — каза Танар, оглеждайки доволно творението си. — Но как ще излезеш? Сам?
В този момент Боша се върна, навреме да чуе последното, и се облегна на касата на вратата.
— О, ще излезе. Както изтъкна мадам Катаи, той притежава умения. — Найкис вдигна глава и го видя да върти храмовите ширити на Пен около дългия си показалец. — И вече знаем какви са те.
Пен застина, а също и Найкис, чиято кръв се смрази при мисълта колко опасно е да дразниш Пен. Много опасно. Но той само облиза устни и каза спокойно:
— Дай ми ги.
— Разбира се. — Боша му ги подаде с протегната ръка. На разстояние две протегнати ръце, ако броим и тази на Пен.
Танар попита ококорено.
— Това ширити на магьосник ли са?
— Да — отговори Пен едносрично.
— Истински ли са? — Логичен въпрос, предвид заниманията им допреди миг.
— Да.
— Е, това обяснява много — промърмори Боша, скръсти ръце и отново се облегна на касата.
— Богове мили! — възкликна Танар. — Никога не си бях говорила с магьосник. Найкис, ти знаеше ли? Естествено, че си знаела. — Танар изглеждаше силно развълнувана. Боша — не.
— Нормална практика ли е за теб да ровиш в багажа на гостите? — попита Пен.