— А за теб нормална практика ли е да палиш огън без помощта на свещ или подпалка? — попита на свой ред Боша.
Пен не каза нищо.
— Да, прави го постоянно — каза Найкис. И кога самата тя беше свикнала с това простичко удобство дотолкова, че редовно и без да се замисля молеше Пен да го направи, а той ѝ угаждаше с готовност? — О, Пен, съжалявам. Не помислих.
— Няма нищо — каза той, макар и малко сърдито. — И аз не помислих. Или пък не съм видял, че той ме гледа.
— Това отговаря на много въпроси — каза Боша, — но и повдига поне още толкова. Предвид какво друго намерих в багажа ти освен ширитите. Не само магьосник, но и храмов лекар?
— Не… точно.
— Само последната клетва не е положил — обясни Найкис от негово име.
— Доколкото знам, този вид лекари са най-опитните храмови магьосници.
— Правилно си разбрал — каза Пен. Устните му се стиснаха на тънка черта. Само Найкис знаеше колко дълбок е този негов белег. Боша щеше да продължи с въпросите напосоки, но никога нямаше да разбере защо разговорът е станал толкова неприятен. И то много преди да са стигнали до неизбежната катастрофа, която щеше да се разрази, ако Боша научеше, че Пен е пристигнал в Патос като агент на адрийския дук. Не че катастрофата не можеше да настъпи и по друг повод.
Найкис се намеси рязко, грубо дори:
— Въпросите ти ще получат подробен отговор, ако се срещнем отново за сватбата на Танар и Аделис. Сега обаче е по-добре да не знаеш.
Боша само кимна бавно и прие думите ѝ, без да спори.
Найкис се сбогува с Танар в спалнята ѝ. Двете се прегърнаха.
— Пази се — каза Танар, след като най-сетне я пусна. — Сега съм по-спокойна, след като разбрах за водача ти. Храмов магьосник, сериозно? Че и лекар на всичкото отгоре?
— Той изцери очите на Аделис — каза Найкис. — Палачът си беше свършил работата добре. Очите му направо бяха сварени.
Танар ахна.
— Дори не мога да ти опиша пораженията — продължи Найкис. — Пен на практика съгради наново очите му с помощта на магията си. — Стана ѝ необяснимо приятно, че най-после може да каже на някого. Защото отдаваше дължимото на Пен? Или защото можеше да се похвали с него? Трудно ѝ бе да прецени.
— И сега очите му са добре?
— Вижда идеално. Само изглежда различно отпреди.
Танар кимна. Явно приемаше казаното като здравомислеща жена.
— А този твой симпатичен лекар… предложи ли ти вече?
Найкис се върна мислено към онзи труден разговор, който с Пен бяха провели набързо след пристигането си в Орбас.
— Така предполагам.
— Предполагаш? Или ти е предложил, или не! Как може да не знаеш?
— Добре де, знам. Да.
— И ти какво, още не си го сграбчила с две ръце? Магьосник, лекар, а и тази удивителна коса с цвят на слънце? И толкова висок. А очите му. Вярно ли е, че магьосниците правят удивителни неща в леглото?
— Аз… не знам. Вероятно. — Не добави, разбира се, че генерал Чадро очевидно смяташе така.
— Чудно ми е, че не те гризе любопитство. — Танар изпухтя разочаровано.
— Като теб ли? — Найкис преглътна напушилия я смях, а Танар се усмихна смутено. — Само че Пенрик никога не е сам. Идва в комплект. Неговият демон на хаоса не е просто стихийна сила, а личност, жена. Дори ѝ е дал име. Дездемона.
Танар вдигна ръка към устните си и се изкиска.
— Умно!
— Да, но в главата му живеят двама души вместо само един. Постоянно. — Е, дванайсет… тринайсет, но сега не му беше времето, нито мястото, да се впуска в подробности. — Тя е третият ви гост, Танар, таен гост, когото Пенрик води със себе си навсякъде.
Танар кривна глава.
— Но не е тайна за теб.
— Да, не е.
— И очевидно не е толкова опасна, иначе щеше да ни предупредиш. — Танар вдигна лице и вежди, уж въпросително, но не съвсем.
— Добър довод — призна Найкис, уж в отговор, но не съвсем. — Но ако приема предложението му, няма да се омъжа само за него. Ще се венчая и за нея. За демон на хаоса. Сега разбираш ли?
— Аз… ох. — Последното може и да не стресна достатъчно Танар, но поне охлади ентусиазма ѝ. — Е, ти си умна жена, а боговете са свидетели, че изстрада много. Предполагам, че знаеш какво правиш. — Ако се съдеше по тона ѝ, Танар имаше известни съмнения във връзка с последното.
Найкис сви рамене в неохотно съгласие с тази неизречена добавка. Никой не може да предвиди бъдещите съжаления. Бракът ѝ с Каймис изглеждаше добър и се оказа добър, докато не стигна до ужасния си край. Да отвориш сърцето си за живо същество, дори за нищо и никаква котка, означава да приемеш риска на загубата. Което я върна към една по-стара мисъл: