— Искаш ли си очилата за малко? — предложи тихо Пен.
— Не — измърмори Боша. — Не излизай от образ, иначе ще провалиш пиесата.
„За това е прав“ — каза Дез.
— Не си бях дал сметка какво изпитание ще е за теб това пътуване. — Яркото утринно слънце се отразяваше във водната повърхност и би изгорило жестоко кожата на евнуха, ако не бяха дрехите. Пен не знаеше доколко помадата на Танар ще защити собствената му светла кожа.
— Рожденият ден на сестра ми е късно през есента. Тогава слънцето е по-поносимо за мен.
Найкис седна от другата страна на Пен. Беше напрегната и сякаш ставаше все по-напрегната с всяка следваща миля. Пен я сръчка леко с лакът като един вид мълчалива утеха и тя се усмихна бегло и само за миг.
Капитанката излая няколко заповеди и лодката пристана. Платното се завъртя като параван и им показа за пръв път островния манастир на Дъщерята.
Пен вдигна поглед. И още. И още. Долната му челюст увисна.
— Петимата богове да ме пазят — прошепна той.
Погледната от морето, скалната стена се издигаше толкова нависоко, че сивите каменни сгради на върха ѝ, покрити с избелели синкави плочи, приличаха на архитектурен макет, кацнал върху колоната на исполински храм.
— Сигурно е високо поне хиляда стъпки — възкликна той.
— Горе-долу толкова — каза Боша и повдигна отново воала си да погледне.
— Как стигат хората дотам?
— В скалата са изсечени стъпала, серпантини. Оттук не се виждат, защото още сме далече. Повече от две хиляди стъпала и всяко едно е молитва.
— Да бе, молитва. Последните със сигурност провокират проклятия! — възкликна Пен.
Боша го остави още миг-два да се гърчи в ужас, преди да добави небрежно:
— А може и да платиш на някой магаретар да те преведе по пътя от селото.
Пен го изгледа с искрено възмущение.
Отвърна му вече познатата му саркастична усмивка на Боша.
— Чувал съм, че макар и рядко, някои търсещи опрощение поклоннички изкачват стъпалата. На ръце и колене. Което е продиктувано не толкова от смирение, колкото от силен страх, защото няма перила. На места стъпалата са толкова тесни, че двама души не могат да се разминат, без да пропълзят един връз друг.
— Ще заложим на магаретата — отсече Найкис.
— Добро решение.
— Не виждам как такива безсмислени подвизи могат да впечатлят боговете — каза замислено Пен, вперил поглед нагоре. — Та те са навсякъде по всяко време все пак. В семинарията ни учеха, че ползата е повече за молителя, отколкото за божествената му публика. Въпросът е дали определено действие изпълва човек, или го изпразва, отваряйки място за бога. Същият ефект може да се постигне, ако седиш в тиха стая. А може да изкатериш две хиляди стъпала на четири крака и да пееш химни, без да постигнеш нищо.
Боша го изгледа с любопитство.
— А на теб може ли да се случи? Понеже си свещен и прочие.
— Не. Магьосниците по правило са пълни догоре. — Пен въздъхна. — Това създава сериозно неудобство, между другото, и за мен, и за моя бог. Търсенето на околни пътища може да е влудяващо.
Дърветата по върха на скалите приличаха на стръкчета магданоз. Човек трябваше да се вгледа и да преброи катовете прозорци и дървени балкончета, за да осъзнае колко големи са самите сгради на комплекса, цели седем-осем етажа над каменната основа.
— Изненадан съм, че не са превърнали комплекса в императорска крепост — каза Пен.
— Преди време е бил крепост — каза Боша. — Не седонийска обаче. Един от враговете на империята го превърнал в такава. Преди двеста години. В манастира има голям гоблен, който разказва историята. Всички поклонници се тълпят да го видят.
— И каква е историята? — попита Пен.
— А. Метнали стълби през клисурата и подложили свещенослужителките на обичайните изнасилвания, клане и робия. Само седмица по-късно целият гарнизон се натръшкал от чума. От хилядата мъже оцелели само тринайсет. Смятат го за чудо на Дъщерята, отмъщение за нанесената ѝ обида. Оттогава манастирът не е щурмуван.
Найкис каза тихо:
— Или някоя много гневна жена е отровила свещения извор.
Загрозените от белег устни се разтеглиха.
— Не бих се учудил.
— Или и двете — каза замислено Пен. — Две в едно. Казват, че боговете нямат други ръце освен нашите. — Протегна ръце и раздвижи пръсти.
— На моите да не разчитат — изръмжа Боша и спусна синия воал пред лицето си.
10.
Когато лодката им пристана и пътниците прецапаха последните метри до брега, Найкис не знаеше кое я измъчва повече — морската болест, сърдечните бодежи или носталгията по дома. Или всичко това накуп. Раменете ѝ така се бяха вдървили от напрежение, че се чувстваше като гипсова статуя, чиято глава може да се отдели от най-лекото почукване. Когато стъпалата ѝ най-после усетиха чакълестия бряг, си пое въздух издълбоко.