Пенрик в ролята на Рухия посегна и стисна ръката ѝ.
— Всичко ще е наред.
Нямаше нито една разумна причина да вярват в това. Доколкото ѝ беше известно, магьосниците не бяха ясновидци. Но Найкис все пак раздвижи леко врат, без главата ѝ да се катурне.
Боша изчака малко, преди да слезе от лодката, но така или иначе всички тръгнаха през селото към обора с магаретата. Найкис и Пен свърнаха зад последната варосана къща, където изчакаха Боша и му връчиха багажа си, освен една торба със сабото на Мира, туниката и панталоните на Пен и плик с обяд най-отгоре, както за прикритие, така и с по-практично предназначение.
— Къде ще ни чакаш? — попита Найкис. — Видях само една кръчма в селото.
— Няма да е тук — отвърна той. — Пренаселено е. Малко по-нагоре има една пътечка и дълбоки пукнатини в стената. Ще изгоня змиите и ще ви чакам там, на сянка и хлад. Няма как да слезете по пътя, без да ви видя.
— Тук има змии? — попита изнервено Найкис. Би го приела като поредната проява на странното му чувство за хумор, само че от тримата единствено Боша беше с ботуши.
— На пътя няма — каза той и се подсмихна. Май. Трудно беше да се каже. — Твоят магьосник все ще може да те защити. Нали животните го харесват…
Пен дръпна Найкис да продължат, решил да остане глух за поредното заяждане.
— Но кой ще защити него? — попита разтревожено Найкис и хвърли поглед през рамо. Боша вече не се виждаше.
— От змиите ли? Те сигурно ще го приветстват като любимия си братовчед. Предвид богатия инвентар от отровни остриета, които носи.
— Намазал е с отрова ножа на кръста си?
— О, той е чист. Но има един на корда около врата, друг на гърба, трети в ботуша, а кесията на колана му е пълна с гадни малки шишове.
Найкис се замисли и кимна.
— Добре.
„Оборът“ се оказа просто няколко магарета, вързани на сянка под няколко маслинови дървета в компанията на шумни момчетии и една възрастна двойка, която прибираше парите на поклонниците и разпределяше добичетата. По-бедните или по-здрави пътници поемаха пешком по лъкатушния път, а за престарелите и болните имаше каруца. Забавиха се малко, докато стопаните намерят дългокрако магаре за необичайно високата жена със слабото зрение, но така или иначе скоро Найкис и Пен се настаниха на чудатите странични седла, които приличаха на малки дървени седалки, нагласиха полите си и потеглиха след момчето, което водеше животните им за юздите.
Пътят свръщаше наляво и надясно през голите хълмове и в резултат измина две мили по права линия и хиляда стъпки по вертикала. Гледката през протока към континентална Седония беше великолепна, небето и морето бяха сини като очите на Пен, а земята грееше с бяла светлина. Сякаш мина цял век, преди да вземат последния завой и да стигнат до селцето пред стените на манастира.
Найкис се огледа за пазачи, които да заобиколят на излизане. Разни въоръжени мъже със сините туники на ордена се мотаеха из селото, а под един чинар четирима отегчени войници с имперски униформи играеха на зарове. Прекъснаха играта си, колкото да хвърлят един поглед на новодошлите, но интересът им изглеждаше повече похотлив, отколкото бдителен.
И наистина, дори да беше достатъчно луд за целта, Аделис не би могъл да се придвижи толкова бързо с войска до острова. Войска или поне отряд, които войниците щяха да забележат отдалече — оттук пътят се виждаше като на длан.
„Само дето Аделис не би тръгнал нагоре посред бял ден. Ще дебаркира с войската си от другата страна на острова през нощта и ще се придвижи изненадващо.“ Така че войниците може би имаха основание да не се престарават.
Дългият подвижен мост се протягаше над дълбоката пропаст, хладна, зелена и потънала в сенки. Найкис хвана Пен за лакътя, уж помага на приятелката си, докато чакаха един облечен в синьо мъж да избута количка с голямо буре по моста и да я предаде на жената, която стоеше от другата страна. Размениха си не само товара, а и бърз поздрав — докосване по челото в чест на Дъщерята. Найкис и Пен влязоха през портала след жената с количката.
Предният двор се припичаше на слънце, павиран с плочи в синьо, бяло и жълто. В другия му край имаше подиум с маса и стол, както и с една заметната със син шарф дяконка, която посрещаше усмихнато посетителките и им помагаше да впишат имената си в голям тефтер, прословутата книга за гости. Единствената реална заплаха беше глутницата от десетина кучета пазачи.