Найкис си беше представяла зверове като мастифите на Ксаре, огромни и страшни, но тези кучета се оказаха дребни животинки със сресана до блясък дълга козина, умни черни очички и розови езичета. Все едно те връхлита банда от бели бърсалки за под.
Пен издаде тихичък звук на неприязън, после лицето му се вглъби. Първоначалната подозрителност на кучетата премина в енергична радост, те се скупчиха около него, душеха го и мятаха опашки. Две се опитаха да го близнат по глезените. Пенрик изписка съвсем по женски, сякаш не докрай престорено, тръсна поли и се опита да ги избута внимателно с крак. Голям крак, обут в сандал. Което не би било проблем, ако по езичетата на двете ентусиазирани бърсалки не беше останала кафеникава боя. Изприщена от ужас, Найкис се наведе и размаха ръце в опит да ги прогони.
— Чиба! Чиба! — подвикна тя, а кучетата се опитаха да я близнат по пръстите.
За огромно облекчение на Найкис в този момент откъм моста се появи жена, повела четири момичета, които се разпискаха развълнувано при вида на кучешката комисия по посрещането. Момичета и кучета се устремиха едни към други с еднаква радост, размениха милувки и гукане срещу близвания и отърквания, а Пен се спаси.
Както се бяха уговорили, Найкис вписа имената и на двамата — фалшиви, разбира се, — за да няма разлика в почерка, когато стане време да се отпишат. Ако някой изобщо сравняваше тези неща. „Със сигурност ще го направят по-късно, когато открият, че майка ми я няма.“
— За какво ще се помолите на нашата Дама? — с усмивка ги попита дяконката.
— О, нищо за себе си — отвърна Найкис. — Приятелката ми Рухия има слаби очи и се надява на помощ. Аз дойдох да ѝ правя компания.
Пен кимна дружески и съумя да се въздържи от добавки, което не беше типично за него, значи най-вероятно се беше намесила Дез. Измъкна кърпичка от ръкава си и я притисна към носа си да попие издайническата кръв.
— О, скъпа, добре ли си? — притесни се дяконката. — Искаш ли да седнеш?
Пен поклати глава и измуча:
— Ей сегишка ше спре.
Дяконката ги пусна с известна неохота към първия етап на поклонническата обиколка — галерията с гоблена. Найкис бръкна в кесията си и извади няколко монети, като обърна ръка така, че дяконката да зърне блясъка на златото, преди да ги пусне в кутията за приношения до подиума. Жената се разтопи в усмивки и ги отпрати по пътя им, като прикани високото момиче да се върне, ако се почувства зле, и някой щял да го упъти към лечебницата.
Прочутият гоблен заемаше стената срещу редица сводести прозорци, които го къпеха в разсеяна светлина, без слънцето да го пече пряко. Пенрик му посвети доста време — вървеше бавно покрай десетте метра бродиран разказ и мърмореше коментари под нос. Найкис не можа да прецени дали се е вживял в ролята си на поклонничка, или любопитството му на учен е взело връх.
Имаше сцена как войниците дебаркират в заливчето и разграбват селце досущ като сегашното. Обсадни стълби и дим. Пищящи жени в лапите на побеснели мъже. Имаше го и свещения извор, и богинята, която ронеше сълзи над него. Лицето ѝ беше изобразено съвсем бегло, дотолкова, че приличаше на размазано петно — в Седония дебатът за нематериалното изражение на божественото беше стигнал до крайности, — но нещо в стойката ѝ успяваше да предаде дълбока емоция. Към края на гоблена множество изобразени с подробности мъжки фигури се гърчеха в агония и повръщаха червено. Доста червени конци бяха отишли за тази сцена.
— Не подозирах, че една бродерия може да изразява толкова враждебност — промърмори Пен. — Но пък посланието е повече от ясно. — Облиза нервно устни.
Последната сцена отново показваше богинята, този път усмихната доволно при вида на димящите клади и повторното съграждане на манастира. Пен дълго се взира в изображението. Накрая направи свещения знак, като задържа длан върху челото си за Дъщерята, после докосна устни за Копелето, пъпа за Майката, слабините за Бащата и сърцето за Сина, поклони се и докосна още веднъж челото си.
А после потупа два пъти с палец устните си да измоли късмет от своя бог, макар че късметът на Копелето можеше да бъде в еднаква степен и добър, и лош. Пенрик явно никога не забравяше, за разлика от мнозина, че е получил силите си назаем от белия бог, комуто рано или късно ще трябва да се отчете.
Това прозрение ѝ дойде неочаквано и Найкис стрелна с кос поглед спътника си. Отначало го беше мислила за лекар, после разбра, че е магьосник, а той, оказа се, беше в същата степен и свещен. Изглежда, не беше отчела достатъчно тази трета колона на сложната му природа.