Реакцията на Дездемона поне му беше позната и в този смисъл очаквана, покрай предишни косвени срещи с нещо такова. „Или с Някой такъв.“ Демоните се ужасяваха от боговете, единствената сила, която можеше да ги унищожи. Хлиповете на Дез бяха проява на обикновен страх. Или на не чак толкова обикновен страх. Интересното беше, че този път Дездемона не се криеше свита на топка в гърдите му. Ако имаше свое тяло извън неговото, сигурно щеше да лежи ничком на земята, просната по очи с разперени ръце и извърната глава в поза на пълна капитулация.
Найкис… при нея беше различно. Пен не знаеше точно какво е, но не включваше и сянка на страх. Което беше плашещо само по себе си.
Тя не хлипаше, не подсмърчаше, не ревеше с глас, просто от ъгълчетата на очите ѝ се стичаха чисти сълзи. Пен побърза да я дръпне към една пейка под колонадата, възможно най-далече от извора и неговата надзирателка. Жената ги гледаше с тревога и любопитство, но после насочи вниманието си към жената с четирите дъщери, които нахлуха шумно в двора, развълнувани от срещата си с кучетата.
Пен прегърна Найкис през раменете, почти без да я докосва, готов да я утеши. А тя явно имаше нужда от утеха, защото зарови глава в рамото му и стисна конвулсивно полите на тъмната му рокля. Не беше жест на влюбена жена, а на удавник.
— За какво се помоли на богинята? — прошепна Пен.
— За нищо. — Тя поклати леко глава. — Направих ѝ приношение. Май.
Петте аспекта на молитвата, според официалната теологична наука, бяха служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Хората най-често се стремяха към смирение и пророчество, но тези молитви най-рядко получаваха отговор. Изкуплението ставаше все по-важно, колкото повече път изминаваше човек в живота си. Оставаха службата или благодарността. Кое от двете беше предложила Найкис на богинята?
— Какво почувства?
— Не мога да кажа.
— Защото не може да се опише с думи? Или защото е твърде лично?
— И двете. — Тя отклони поглед — Не знам какво стана. Може би нищо. Може би просто ме е напекло слънцето.
Пен пипна челото ѝ, после и своето. И двете бяха еднакво горещи в този слънчев ден. „Дано Боша си е намерил дълбока цепнатина в онези скали“, помисли си разсеяно той.
— Веднъж казах на един човек, попаднал в подобна ситуация, да не отхвърля боговете. За да не го отхвърлят те.
Тя вдигна лице, изненада разтвори устните ѝ.
— Значи ми вярваш?
— Не е нужно да ти вярвам. Знам го. Или по-точно, Дез е видяла. Направо е в паника милата. Ще се оправи де. Винаги се оправя.
Найкис се сепна.
— Казваш, че и преди си срещал нещо такова?
— Три пъти. Такова нещо не се забравя.
Тя отново зарови глава в рамото му и прошепна:
— Май само ме докосна с подгъва на плаща си.
— Мм, сигурно, обаче плащът ѝ е много голям. Покрива целия свят. — Въздъхна. — Така поне си го представям аз. Щастливка си, Найкис. Аз съм получавал най-много лъх от заметнат пътьом подгъв. — Като сега?
Тя вдигна глава, очите ѝ горяха в треска.
— Значи го разбираш?
— Да го разбирам? — изсумтя Пен. — Със същия успех бих могъл да изпия морето. — Дали ѝ завиждаше?… Може би.
Тя преглътна и попита:
— А ти за какво се помоли?
— Покайвах се. Предимно. И най-унизително. Онзи гоблен си е чиста проба заплаха.
Найкис се опита да преглътне смеха си и в резултат само изпръхтя през нос.
— Недей да… не ме карай да…
— Напротив. Радостта е страничен ефект от срещата с Тях. Известно време ще се излива през теб, искаш или не.
— О… — Тя вдиша дълбоко, изправи се и приглади дрехата си. — И ти живееш с това постоянно?
— Не постоянно, белият бог да не дава. Много рядко. Иначе не бих оцелял.
— Как изобщо си запазил разсъдъка си? — Сви устни, после се усмихна. — О. Май току-що отговорих на собствения си въпрос.
— Стига, стига. Бъди добро момиче. — Не успя да сдържи усмивката си. Нейната бе наистина заразителна. Посегна и изтри нежно последната сълза от бузата ѝ. Не избърса ръка в полите си. Чувстваше се като алчно дете, което е откраднало парче сладкиш от чинията на сестра си.
„Добре де, може би не чак алчно. Може би само гладно.“
Погледнаха към двора. Вместо да плуват в кръглия басейн като делфините, които го красяха — за което не бяха получили разрешение, — сега четирите момичета цапаха в коритото с вдигнати поли и весели писъци. Бяха вир-вода. Изути сандали се търкаляха навсякъде. Майка им и дяконката ги гледаха и се смееха.
— Измислила бях сложен предлог да попитаме накъде е гардеробното — каза Найкис, — но май няма да се наложи. Да тръгваме, а?