— Хайде.
Тя хвана под ръка високата си приятелка — направи го естествено, без да се замисли, отбеляза си Пен, — и двамата хлътнаха тихичко в сенките на следващата сграда.
— Откъде да започнем? — каза Пен.
— Мен ли питаш? Богинята не ми даде карта.
— О, Те никога не дават — въздъхна Пен. — И това е друг знак, че са те докоснали.
Найкис най-сетне събра смелост да го изрече на глас, макар и много тихо:
— Мисля, че Тя ме благослови.
— Това е чудесно.
Найкис се умисли, после кимна кротко и попита:
— Е, имаш ли някакъв план?
Той сбърчи колебливо нос. Стигнали бяха до друг вътрешен двор, стояха и се оглеждаха.
— Според Боша вероятно държат майка ти в някоя стая откъм морето, където достъпът отвън е най-труден. Горните четири-пет етажа имат балкони, което би улеснило влизането. Или излизането. Значи едва ли я държат там. Мисля да започнем от приземния етаж в източния край. Ще надзърнем тук-там и току-виж сме намерили нещо интересно.
— А ако ни спрат?
Основателен въпрос. Мястото не беше безлюдно, жени вървяха по коридорите и пресичаха вътрешните дворове, но до една бързаха по делата си и почти не поглеждаха към двете поклоннички, възприемайки ги като част от пейзажа.
— Онази твоя история с гардеробната може и да влезе в работа. Един вид резервен план.
Стигнаха до по-сумрачните вътрешни коридори и Пен вдигна зелените очила на главата си под шала.
— С радост ще се отърва от това нещо. Върни ги на Боша, ако можеш. Но не преди да сте стигнали лодката.
— Разбира се. Дано всичко при него да е наред.
След два безуспешни опита в ориентирането стигнаха до обещаващо стълбище и поеха надолу. Пен разбра, че се движат в правилната посока, когато качествената тухлена зидария отстъпи на изсечени в скалата стени. В края на стълбите имаше дълъг коридор.
Вдясно синкава дневна светлина огряваше коридора през дълбоки прозоречни ниши между редица почти еднакви врати. Отляво имаше стаи без прозорци, някои с врати, други — без, явно използвани като килери. Стенните лампи не бяха запалени.
— Как ще намерим правилната врата? — прошепна Найкис.
— Нейната ще е заключена и в стаята ще има само един човек. Ако вратата не е заключена или в стаята няма никого, значи не е нейната. — Така поне се надяваше. „Дез, трябваш ми. Изгрей, слънчице, ако обичаш.“
Дездемона надигна неохотно глава, все още намусена след силния уплах. „Подмазвач“ — измърмори тя, но все пак му зае силите си.
Първата стая вдясно беше заключена и празна и Пен се възползва от възможността да я огледа.
Отключи. Както и очакваше, стаята беше малка спалня за посветени към храма мирянки. Две тесни легла, простичка мебелировка, стоящ стан край едната стена с недовършено молитвено килимче в ярки цветове. Малък прозорец в дебелата скална стена се отваряше към прекрасна морска гледка и пропускаше полъх на свеж въздух. Свеж, прохладен, ведър. Не така приятен през зимата, без съмнение. Нямаше печка или други готварски принадлежности.
— Явно храната за посветените се приготвя в някаква обща кухня — каза той на Найкис. — Което означава, че носят храна на майка ти отвън.
Заключи вратата, после огледа набързо останалите врати, общо петнайсет.
— Три от стаите са заключени и не са празни — каза тихо и ги посочи. — Жените вътре може да са… знам ли, болни или просто си почиват преди нощно дежурство. Ти избери.
— Аз?
— Да.
Тя притеснено тръгна към една от посочените врати, поколеба се и продължи към следващата.
— Опитай тази.
Не я попита дали е сигурна. Найкис имаше не по-лош шанс от него да налучка, а вероятно и по-добър. Отключи вратата, отвори я и побутна Найкис пред себе си, готов да извика: „Въх, леле, туй не е гардеробното, прощавайте!“, и двамата да се изнижат по най-бързия начин.
Стигна само до „Въх!…“, преди Найкис да се отскубне от ръката му и да се хвърли напред.
Пен влезе след нея и затвори вратата.
— Говорете тихо — предупреди ги той.
На койката лежеше жена. Обърна се да ги погледне. Лицето ѝ бе уморено, но разцъфна в екстаз миг преди жената да скочи на крака и да улови точно навреме засилилата се Найкис.
— О, богове, Найкис! И теб ли са затворили? Мислех, че си на сигурно място в Орбас! О, богове, не… — Прегръдката притежаваше сила извън физическата близост и Пен притеснено сведе очи. Сладка среща след дълга раздяла, каквато никога повече нямаше да се случи на него. Собствената му майка вече от три години лежеше в студената земя в страна, която той отдавна не чувстваше като свой дом. Сълзи напълниха очите на Найкис, отново, но различни отпреди. Или не толкова различни, колкото си мислеше той.