— Не, носим обувки. Побързай.
Идрене мушна ръце в широките ръкави и продължи:
— Една посветена ми носи храната на табла, но с нея винаги има две много едри жени, които не са от ордена. Мълчат като риби, макар посветената да изглежда любопитна.
— И винаги идват едни и същи жени? — попита Пен.
— Обикновено — да.
— Значи ще разберат, че не сте вие, ако ме видят отблизо?
— Да, най-вероятно… — Измери го с поглед, докато той нагласяваше колана ѝ на кръста си. — Да, ще разберат. Макар че определено минавате за жена.
— Имам известен опит — каза Пен. — Кога ще дойдат пак?
— По залез.
— Дотогава вие би трябвало да сте стигнали в Гуза. С малко късмет, току-виж съм ги излъгал за едно ядене. Или за повече дори.
— Как ще ни настигнеш? И къде? — попита Найкис с нескрита тревога.
— В Акилаксио, надявам се. — Едно по-голямо седонийско пристанище над Гуза. — Но ако Боша успее да ви намери кораб, с който да потеглите безопасно на север, не ме чакайте. Възможно е да се видим чак в Орбас.
— Отиваме в Орбас? — тихо попита Идрене.
— Да, Аделис сега работи за дук Джарго — каза Найкис.
— Значи е по-добре? Но какво… — Найкис събра набързо косата ѝ и Идрене така и не довърши въпроса си.
— Зрението му се възстанови, но има белези по лицето — отговори Найкис.
— Това ми се струва невъзможно.
— Магия.
— Да, но…
— Не, имам предвид буквално с магия. Пен е и магьосник, освен че е лекар. — И добави, когато Пен отвори уста да възрази: — Е, не е положил последната клетва.
Идрене погледна Пен.
— Къде го намери?
— Той ни намери. Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. — Приключила с прическата, Найкис накара майка си да седне на леглото и коленичи да ѝ помогне с обувките.
— О, да не забравите това — каза Пен и измъкна през главата си връвта на кесията. Пристъпи към мадам Гардики, прекара внимателно връвта около кока ѝ и отстъпи отново назад. Жената претегли в шепа тежката кесия и вдигна изненадан поглед към него. — Ако, да не дават боговете, нещо ви раздели по пътя, поне няма да сте без средства.
— Ами вие?
— Имам пари около кръста. — Тесният платнен колан пазеше част от щедростта на дук Джарго. — Найкис също. Дойдохме подготвени. — И това ги бе улеснило значително, макар че така и не се бе наложило да харчат пари за подкупи. Засега. — Добре ще е да скриете връвта под шала. Аз така направих. — Подаде ѝ синия шал и тя го уви около врата си, а кесията пъхна в корсажа си.
С това двойната трансформация приключи. Найкис направи едно кръгче около майка си и каза:
— Никак не е зле всъщност. — После изгледа намръщено Пен. — Тя може да мине за теб от разстояние. Не съм толкова сигурна в обратното обаче.
— Не мисли за това. Имаш си достатъчно грижи. Твоята задача е да стигнете до Орбас бързо, по възможност преди Метани да е разбрал, че мадам Гардики е изчезнала.
— О, мислите, че зад това стои Метани? — каза Идрене и присви очи зад зелените очила. — Всъщност не бих се учудила.
Пен ги подтикна към вратата.
— Мадам Гардики, много ми беше приятно да се запознаем. Вярвам, че скоро ще се видим пак.
Тя понечи да възрази, после вдигна ръце и измърмори:
— „През стената, момчета, след мен.“ За пореден път. — Пен нямаше представа кого цитира. Надяваше се по-късно да чуе историята от нея.
Найкис спря пред Пен и вдигна очи да го погледне. Гневно. Прехапа устна. Пое си дъх.
— Категорично ти забранявам да умираш, ясно?
Така ли казваше една жена „обичам те“, без да казва „обичам те“? „Май така ще да е“, помисли си Пен.
Ухили се и разпери ръка върху сърцето си, като ехо на нейното ехо. А после потупа два пъти устните ѝ с палец, с надежда да измоли нещичко от своя бог.
— Нека нашият бог ви пази по пътя ви. Вас и всички свои.
Когато затвори и заключи вратата след тях, килията изведнъж му се стори много тиха и много празна.
12.
Найкис водеше майка си през синкавия сумрак на коридора, а благословията на богинята още кипеше във вените ѝ като пенливо вино. Напомни си строго, че опиянението на това чувство не бива да я заслепява за опасностите, защото противното би означавало да вземе повече, отколкото ѝ е било предложено. Ала на устните ѝ току избиваше безпричинна усмивка.
Идрене смъкна зелените очила на носа си и погледна над тях.
— Как изобщо вижда през тези стъкла?
— Навън ще е по-добре. Целта им е да защитават очите от слънцето — прошепна Найкис. — Макар че Пен може да вижда и на тъмно. Едно от полезните му умения.