Идрене погледна през рамо към вратата на стаята си. Външното резе току-що бе щракнало, очевидно без чужда помощ.
— Трябва да ми разкажеш повече за този странен млад мъж.
— Непременно — обеща Найкис. — Веднага щом стигнем на сигурно място. Засега не говори с никого, освен в краен случай. Вървим с умерено темпо, без да бързаме и без да се мотаем. Пен каза… а може да беше и Рухия… да вървим така, сякаш ни чакат за вечеря в селската кръчма и не искаме да закъсняваме.
— Коя е Ру… Ох, няма значение. Ще ми кажеш по-късно.
Найкис я преведе по обратния път, без грешните завои. В двора със свещения извор имаше група поклоннички и дяконката им обясняваше нещо. От жената с четирите щерки бяха останали само локви около коритото, които съхнеха бавно под шарената следобедна сянка. Минаха на бърз ход покрай гоблена. Идрене хвърли кос поглед на последната сцена и вдигна ръка да докосне бродерията.
— Хм. Добре, че не Аделис е дошъл да ме спасява.
В предния двор Найкис спря да ги отпише в книгата за гости, а кучетата подушиха безразлично Идрене, преди да се скупчат около нейните крака. Грапавите им езичета я гъделичкаха през сандалите. Може да беше утайка от принудата на Пен или пък кучетата долавяха уханието на богинята, но така или иначе се разскимтяха разочаровано, когато Найкис излезе.
Минаха по подвижния мост под кротките погледи на мъжете, които го охраняваха. Това не беше краят на бягството им, напомни си Найкис, а само първият му етап, нищо че щом стъпиха на камънака от другата страна на моста, Идрене си отдъхна с облекчение.
Веднага щом потеглиха надолу по серпантините на планинския път Идрене нагласи очилата си и взе да се оглежда, прикривайки напрежението си. Обратният път се стори на Найкис много по-дълъг от пътя на идване. Илюзия, без съмнение. Цялата източна половина на острова вече тънеше в собствената си сянка, когато най-после видяха Боша.
Евнухът стана и ги поздрави с любезен поклон, но не докосна с ръка сърцето си. Явно този особен жест беше запазен само за Танар и лейди Ксаре.
Докато Идрене мигаше объркано насреща му, както вероятно правеха всички при първата си среща с албиноса, Найкис побърза да ги запознае.
— Майко, това е майстор Суракос Боша, секретарят на лейди Танар. Той ни помага с любезното съгласие на лейди Ксаре.
— Мадам Гардики. За мен е удоволствие — отвърна той със спокойния глас и ясната интонация на образован човек и Найкис отново се зачуди за произхода му.
— О. — Майка ѝ се отпусна. — Да, разбира се! Аделис ми е споменавал за вас в писмата си от Тасалон, майстор Боша. — И добави към Найкис: — Не че пишеше често. Сигурна съм, че пръстите му не са били счупени, макар че и да бяха, пак би могъл да продиктува два реда на някой писар.
— Знам, че ти е писал от Патос. Аз го накарах.
— А, това обяснява нещата. Благодаря ти, мила.
Боша вдигна поглед към високия хълм и смалените от разстоянието сини покриви на манастира, които отразяваха последните лъчи на слънцето. Още колко време щеше да мине преди тъмничарките да занесат вечеря на затворничката?
— Трябва да се махнем от острова без бавене. Всичко друго може да почака — каза той.
— Да — съгласи се Идрене.
Боша нарами багажа им и двете жени тръгнаха след него към кея.
Когато лодката най-сетне отплува от брега, тримата се умълчаха. Всичко, което си кажеха, щеше да стигне до ушите на спътниците им. Светлината на късния следобед беше отслабнала, но все още бе твърде ярка за Боша, който смъкна шапката над очите си и потърси малкото сянка, която предлагаше палубата. Екипажът си вършеше работата с бодри подвиквания, такелажът скърцаше, вълните се плискаха, а Найкис и Идрене се държаха мълчаливо за ръце.
Найкис се питаше какъв е обхватът на благословията, дарена ѝ от Пролетната дама. Само в рамките на манастира? На острова? Или, по думите на Пенрик, обхващаше целия свят?
Зареяла поглед по вълните и бялата им светлина, която Пенрик харесваше толкова много, Найкис се замисли за него. След онзи миг на смирен екстаз в двора с извора реакцията на Пен, така непосредствена и искрена, я беше удивила не по-малко от случилото се по време на молитвата. Беше му заявила право в лицето, че е била докосната от богиня, пък било то и само за миг.
„И той ми повярва.“
Ако не беше… Найкис пак щеше да знае. „Но той ми повярва!“ Близост, по-интимна и от целувка.
И не просто ѝ беше повярвал… усетил го беше, знаел бе още преди Найкис да му каже. Смятала бе, че го е опознала до дъно. Така де, можеше да изреди всички предишни ездачки на Дездемона по име и в правилния ред, поназнайваше нещичко и за биографиите им, но… Какви ли други загадки се криеха в пренаселената му руса глава? „Ако го оставиш да отплава за Адрия, никога няма да разбереш, това е сигурно.“ Найкис въздъхна.