Ако не се броеше една пътничка, на която ѝ прилоша и едва не падна през борда, преди едно момиче от екипажа да я дръпне навреме, пътуването мина без инциденти. Щом стъпи на брега, Найкис погледна назад към далечния силует на Лимнос, тъмна буца на фона на светлия залез. Успял ли беше Пен да заблуди тъмничарките, или манастирът вече жужеше като разбунен кошер и всички търсеха липсващата затворничка? И ако беше така, измъкнал ли се беше Пен, или го бяха хвърлили под стража в някое подземие? Е, успял беше да се измъкне дори от бутилковата килия, напомни си Найкис. Това, уви, не ѝ помогна особено.
— Дали да не вземем ние част от багажа? — предложи Идрене, докато Боша награбваше нещата им.
— Не, мадам. Ще ида да докарам каруцата. Вие по-добре купете храна и вода. Ще ви чакам в края на селото, при южния крайбрежен път. — Погледна на запад. — Предпочитам да тръгнем преди мръкване.
Макар че нощта щеше да ги настигне много преди Акилаксио, а луната беше едва в първа четвърт и нямаше да им бъде от полза. Акилаксио беше укрепено градче с крепостни стени и портите му се заключваха нощем. Значи или трябваше да се молят на стражите, или да изчакат навън новия ден.
Уличните продавачи в Гуза бяха опразнили сергиите си, затова Найкис се върна в хана, където бяха отседнали предната вечер. Наложи се да плати безбожна сума за кошница храна, докато Идрене я чакаше на една пейка отвън. Но две жени със сини шалове и уморена крачка след дългия ден на поклонничество явно бяха обичайна гледка в пристанищното селце.
С Боша пристигнаха почти едновременно на уговореното място в края на селото, където улицата преливаше в по-широк път, а къщите постепенно се разреждаха. Евнухът скочи от капрата и им помогна да се качат отзад. Каруцата беше малка и открита, с подвижен гюрук от намаслен плат, и возеше меко. Боша, все така с шапка на главата, не вече да го пази от слънцето, а да скрива бялата му коса, се върна на капрата, цъкна с език като опитен каруцар и конят на лейди Ксаре потегли в тръс. Найкис и Идрене се отпуснаха на тапицираната седалка и въздъхнаха облекчено.
— Не мога да повярвам, че правим това — каза Идрене.
— Аз вече съм го правила, с Аделис и Пенрик, и пак ми е странно.
Идрене се обърна да я погледне, вече без да крие тревогата си.
— Разкажи ми всичко!
— Първо ти.
— Ха. Е, подозирам, че моят разказ ще е по-кратък. — Ръката ѝ се сви в юмрук върху коляното. — Беше пълна изненада. Един ден отряд имперски войници просто се изсипа пред къщата ми. Тропаха по вратата и викаха. Казаха, че имат заповед за ареста ми, но не и къде отивам. Може и да не са знаели. Едва ми остана време да си събера малко багаж и да освободя прислугата. Войничетата се държаха що-годе прилично, може би сянката на баща ти им вдъхваше страх от боговете, но все пак обърнаха къщата нагоре с краката да търсят документи и кореспонденция. Добре, че в нотариата има копия на най-важните ми документи.
— Същото стана и в Патос, когато хората на губернатора дойдоха във вилата, след като задържали Аделис в казармите — каза Найкис. — Конфискуваха всяка хартийка в къщата, включително старите писма от Каймис. Направо побеснях. Но не откраднаха нищо ценно и не изнасилиха никого, дори слугините. Е, повечето така или иначе напуснаха веднага след обиска. Не мога да ги виня.
Идрене кимна.
— Мога само да гадая какво е останало от дома ми. Три седмици са много време. Имам чувството, че ако бяха опожарили къщата пред очите ми, сега нямаше да се тормозя толкова. Поне нямаше да се чудя какво е станало.
Найкис я погледна изненадано. Смятала бе, че майка ѝ е силно привързана към къщата, която бе делила с Флорина, както охлюв е привързан към черупката си.
— Чудя се дали пак ще видя някога вещите си — продължи Идрене. — Ако се задържим в Орбас, къщата със сигурност ще бъде разграбена, конфискувана и продадена. — Свъси вежди. — Както и да е. След това ме довлякоха на тоя проклет остров и три седмици висях в килията и зяпах морето… не е за вярване, че преди го обичах толкова. И никой нищо не ми казваше. Така че разказвай, хайде.
Боша беше с гръб към тях, но ако можеше да върти ушите си като коня, реши Найкис, сега те със сигурност щяха да са обърнати назад. А и Танар веднъж се беше похвалила, че секретарят ѝ имал отлична памет.
Започна разказа си с ареста на Аделис и продължи до благополучното им пристигане в Орбас, като се впусна в много повече подробности, отколкото пред Танар. Получи се доста объркано, защото майка ѝ постоянно задаваше въпроси, които я караха да губи нишката. По някое време си даде сметка, че и при самата нея, а не само при Танар, „Аделис“ не е най-често споменаваното мъжко име. Претупа набързо престоя им в Соси, където Пенрик беше разкрил някои свои неочаквани умения. Спря се по-подробно на магическия двубой с другия магьосник и колко се беше уплашила за сърцето му. Премълча колко се беше уплашила, когато магията му срина половината хълм.