— Бедничкият, как само го е посрещнала Седония! — вметна Идрене. — Първо му чупят главата, после го хвърлят в бутилкова килия, а сетне и това!
— Може да насочва целебните си способности навътре — обясни Найкис. — За щастие. Е, Дездемона го прави всъщност. Тя много държи на него. — Една от основните причини за накъсания характер на разказа ѝ бяха несръчните опити да обясни на майка си за Дездемона. Но пък тя беше демон на хаоса, така че…
Залезът се отразяваше в морската повърхност вдясно от тях и осветяваше пътя достатъчно в проточилия се сумрак. Боша спря под едно дърво и седна на капрата с лице към тях, докато Найкис подреждаше храната от кошницата. Идрене се поинтересува любезно за здравето на лейди Танар и лейди Ксаре, а Боша любезно я увери, че и двете са добре, сякаш седяха в изискана трапезария, а не край безлюден път в средата на нищото.
— Дано един ден имаме възможност да се запознаем — въздъхна Идрене.
— Лейди Танар много ще ти допадне — каза Найкис. — Както и ти на нея. Щом стигнем в Орбас, ще ѝ пиша, за да знае, че сме добре.
— Искрено ви умолявам да не го правите, мадам Катаи! — каза Боша. — И така опасността е голяма. С нахални ухажори мога да се справя. Пазя лейди Танар от тях, пазех и лейди Ксаре, когато тя ме нае малко след като овдовя. Но императорското правителство не ми е по силите.
Найкис се замисли за изреченото и премълчаното, докато дъвчеше бавно една сушена кайсия.
— Мислех, че богатството на лейди Ксаре ѝ осигурява известна защита. — Или Боша беше защитата, която богатството беше купило? „Не…“ Лейди Ксаре със сигурност се отплащаше щедро за услугите му, но лоялност като неговата не се купуваше с пари.
Боша се поотпусна и добави:
— Богатство като нейното е нож с две остриета. Мъжете нямат нищо против да се оженят за богата жена, ако могат, но са готови на всякакви мерзости, за да сложат ръка на богатството ѝ, ако не могат. Едно обвинение в държавна измяна, без значение колкото е фалшиво, може лесно да лиши набедения от цялото му имущество.
— Както моят син се е убедил от личен опит — каза Идрене. — При това беше генерал.
— Навремето вярвах, че чинът му е достатъчно висок да пази и него, и лейди Танар — каза Боша, — но събитията в Патос доказаха, че съм грешал, щом могат да ослепят човек заради едно фалшифицирано писмо.
— Просветен Пенрик искрено съжалява за това — вметна Найкис. Принудила се бе да разкрие адрийския му произход на майка си, а следователно и на Боша, защото противното би оставило в разказа ѝ големи бели петна. — Писмото, което е носел от Адрия, е било съвсем истинско и добронамерено, но враговете на Аделис са му го отнели още на пристанището в Патос. Пенрик смята, че техен агент го е следил през цялото време.
— Нищо чудно — каза Боша. — Въпросното писмо им е свършило чудесна работа, но предвид документите, които са иззели от домовете ви, лесно са щели да изфабрикуват нещо също толкова смъртоносно. Когато работех в тасалонските канцеларии, такива неща се постигаха с шест реда текст.
Найкис вдигна вежди.
— Не знаех, че си работил в имперската администрация.
Той сви рамене.
— Почти осем години. Не е тайна. Но кариерата ми се разви при управлението на предишния император и умря заедно с него.
— И също толкова насилствено? — попита с интерес Идрене.
— Само защото баща ми реши да подкрепи един от другите претенденти. Иначе сигурно щях да оцелея след смяната на властта. — Намръщи се. — Татко ме повика да се върна у дома и аз направих грешката да го послушам — точно преди да се появят войниците на бъдещия император. Лош ден. Цяло чудо е, че не ме убиха. Това ме излекува от амбициите ми.
Ако се съдеше по изопнатото ѝ лице, Идрене лесно можеше да запълни празнините в лаконичния му разказ. Найкис направи няколко бързи сметки наум.
— Тогава ли си постъпил на служба при лейди Ксаре?
— Да, тогава. Успях да избягам от фиаското… — последната дума Найкис си преведе като „клане“ — в семейното имение и се скрих за през нощта в градината на Ксаре. В къщичката на дървото. По-късно научих, че е на лейди Танар. Изобщо не приличаше на къщичка на дърво, поне според момчешките представи. Имаше си мънички мебели и прочие. Реших, че ми се привижда заради треската. А по-късно наистина ме втресе сериозно. — Плъзна поглед по смълчаната си публика и след кратко колебание добави: — Когато лейди Танар ме намери там на следващия ден, ѝ се примолих да ме скрие. Уж е някаква игра. А тя взе че хареса идеята и се вживя с ентусиазъм, който… с който не знаех какво да правя. Тайно ми донесе храна, вода, превръзки. — Вдигна ръка към лявата страна на устата си. — Лекарката ми беше шестгодишна и не беше хващала игла в ръце. Но се постара. Още помня съсредоточеното ѝ личице, когато се наведе над мен да ме зашие. Няма да ви описвам процедурата. — Усмивката му премина в гримаса. — Ръчичките ѝ бяха в кръв до китките. Травмиращо преживяване за едно дете, сериозно. Но по онова време мислите ми бяха заети с друго. Всъщност това беше първото, на което я научих. Как да зашива рани. А тя се учеше бързо, много бързо. Това зададе на бъдещите ни отношения тон, който аз… върху който аз така и не успях да си върна контрола. — Вдигна очи и ги погледна със смутена усмивка. — Та това е моята единствена бойна история, от началото до края.