„Как ли пък не“, помисли си Найкис. Можеше да се хване на бас, че не е нито единствената, нито я е разказал от началото до края, макар тя очевидно да бележеше повратна точка в живота му.
— А ето че седя тук и я разказвам на генералска вдовица. Сигурен съм, че помните добре онзи период. И сте видели по-лоши неща.
— Не. — Идрене поклати глава. — Просто повече.
Той се поколеба, после кимна в знак на неизречена благодарност.
— Какво стана с къщичката на дървото? — не се сдържа Найкис.
— А. Играта не можеше да продължи дълго, разбира се. След десетина дни треската ми се влоши дотам, че лейди Танар се уплашила и решила да потърси помощ. Обърнала се към майка си, за щастие. Слугите най-вероятно биха ме предали на войниците. Или това, или щяха да ме изхвърлят на улицата. Лейди Ксаре решила друго. Останах тайно в къщата, докато се възстановя. После намерих начин да им бъда полезен и тя реши да ме задържи.
Толкова полезен, че живееше там вече четиринайсет години?
— Лейди Ксаре е поела голям риск — изтъкна Идрене. Каза го както хората отбелязват неоспорим факт, а не като лично мнение.
Боша разпери ръце.
— Мина време и столицата се успокои. Скоро забравиха за мен. Семейството ми не беше от висшия ешелон. Нито един от по-големите ми братя не оцеля, за да представлява заплаха за нечие болно въображение. А и аз не бих могъл да подновя рода така или иначе.
Това беше основата причина евнусите да бъдат предпочитани за високите постове в имперската бюрокрация — не биха могли да поставят интересите на несъществуващите си деца пред интересите на империята. И въпреки това надпреварата между родовете не стихваше, семействата кастрираха някои по-малък свой син и го уреждаха на подходящ пост в администрацията с надеждата един ден да помогне на брат или племенник. Дали и родителите на Боша не бяха постъпили по този начин със своя странен син? Ако е било така, значи сметките им бяха излезли криви.
— Баща ми живя още известно време. Помня, че това ми донесе радост. — Устните му се разтеглиха в усмивка остра като отровен кинжал. — Живя достатъчно, за да разбере, че аз съм единственият останал му син.
Млъкна и слезе от капрата да впрегне коня за следващия етап от пътуването.
Което повдигаше друг въпрос, който Найкис не би могла да зададе — Боша сам ли беше избрал кастрацията като вход към бъдеща кариера на висш чиновник? Или беше отстъпил пред натиска на семейство с твърде много синове, които да си оспорват наследството? Защото и това се случваше понякога.
„Не — помисли си тя, замислена над разказа му. — Няма да питам.“
Звездите мъждукаха над тях, но пътят тънеше в сенки. Движеха се много бавно, като на моменти конят се дърпаше уплашено и отказваше да продължи. Тогава Боша слизаше от капрата и го повеждаше за юздата, като му говореше тихо и успокоително. Найкис знаеше, че ярката дневна светлина е мъчение за албиноса. Дали това не се компенсираше от добро нощно зрение? Дано.
Ако не друго, поне се отдалечаваха все повече от Лимнос. Което не значеше, че се движат в правилната посока, защото тепърва трябваше да се върнат с кораб на север, за да заобиколят седонийския полуостров и да стигнат до Орбас. Ако се наложеше да отплават без Пенрик, как щяха да го уведомят на кой кораб са се качили, без да го изложат на риск?