Пътят му за бягство явно щеше да започне с коридора пред стаята. Опасните молитвени стъпала все трябваше да стигат до нивото на манастирския комплекс, някъде вляво от настоящата му позиция. Със сигурност не водеха към строго охранявания вход при подвижното мостче, който се падаше от другата страна. Значи имаше поне още един вход към манастира, за онези смели и отчаяни поклоннички, поели нагоре по трудния път. Въпросната задна вратичка със сигурност беше заключена и залостена за през нощта, но не би представлявала проблем при излизане, дори и без помощта на магия.
Измъкнеше ли се оттам, трябваше да слезе по всичките две хиляди стъпала в безлунната нощ. Но пък той виждаше в тъмното, благодарение на Дез, благословена да е. А и едва ли щеше да се разминава пълзешком с поклоннички по завоите.
Окуражен от така начертания план, Пен си изми ръцете, седна и изяде вечерята на мадам Гардики. Беше по-добра от храната в старата столова от дните му в семинарията, вероятно същата, с която вечеряха служителките на ордена. Е, порцията можеше да е и по-голяма. Пен отопи старателно чинията си, после претърси набързо стаята, но намери само торбичка бадеми, които извади методично от черупките им и изяде за десерт.
Рано беше да привежда в изпълнение плана си за бягство — в комплекса със сигурност имаше твърде много будни жени. Пен извади своите дрехи от торбата и ги облече, после използва четката на мадам Гардики да среши черната си коса и да я върже на нормална опашка. Събра малкото ѝ вещи и ги прибра в торбата. Може би щеше да има възможност да ѝ ги върне. По-късно щеше да навлече роклята ѝ върху своите дрехи, за да наподоби женски силует в очите на всеки, който би могъл да го зърне по тъмните коридори.
Оставаше да реши какво да прави с шала на Идрене. Погледна към прозореца — дали да не го пусне през него? Когато го намереха на скалите долу, тъмничарките имаше да се чудят избягала затворничка ли да търсят, или тялото на самоубийца, отнесено от отлива, теория, подкрепена от заключената врата на килията. Би било отлична диверсия.
Доволен, Пен изпи две чаши вода, така че нуждата от нощното гърне да го събуди навреме, после легна да подремне.
Някой го викаше.
„Буд… е… съб… се… събуди… се!“
„Дез?…“
Тежка ръка го стисна за рамото и Пен замръзна. Трескаво се опита да измисли нещо, да скочи рязко например… Или някаква магия. Или и двете.
„Крайно време беше!“ — извика Дез.
А после разтревожен мъжки глас близо до ухото му:
— Майко?…
Гласът не му беше познат. Определено не беше гласът на Аделис. Пен си пое дъх и каза с лице към стената:
— Ти, по метода на изключването, трябва да си Икос Родоа.
Човекът, тъмен силует в мрака, ахна и инстинктивно се дръпна. Смътната светлина на звездите и отраженията им в морската повърхност очертаваха прозореца, но кажи-речи нищо друго. Мъжът се сливаше със сенките, но не и миризмата му, помисли си Пен, миризма на изсъхнала пот след дълъг работен ден. „Светлина, Дез.“
Нощното му зрение, безцветно, но ясно, му показа едър мъж с широки плещи, тъмна коса и кръгло лице, което сигурно би било приятно за окото, ако не беше така намръщено. Мъжът измъкна нож от колана си, но после се поколеба, сигурно защото не виждаше противника си в мрака.
Без да е докрай сигурен какво ще стане, след като Икос се ориентира с негова помощ, Пен каза:
— Аз съм приятел. Само не викай. — И запали от разстояние двете свещи на умивалника. Внезапната жълтеникава светлина ги удари в очите и двамата примижаха едновременно. Острието на ножа отразяваше пламъчетата.
Защо всички седонийци, които срещаше, се опитваха да го намушкат за поздрав? Пен бавно се обърна, седна на ръба на леглото и разпери ръце.
— Ти не си майка ми!
Пен преглътна няколко напиращи остроумия. Не му беше сега времето.
— Мадам Гардики избяга днес. През деня, тоест. Усилията ти са достойни за възхищение, но и закъснели. — Чакай. Вратата… вратата още беше заключена. Тази шокираща мисъл най-после продуха сънения му мозък и той добави остро: — Как, в името на петимата богове, си влязъл тук?
Мъжът посочи мълчаливо прозореца.
Пен скочи и отиде да погледне. Видя истинска мрежа от въжета, лебедки и две висящи примки, които приличаха на люлки от плат. Вдигна поглед към четирите дълги въжета, вързани за балкона отгоре. Надолу повече не погледна, от уважение към стомаха си.
— Уф! Ясно. Ти си строител. На мостове. — И се дръпна от прозореца.