— А кой си ти, в ада на Копелето да се продъниш дано? — настоя Икос.
„Защо ли пък да не се върна там?“ — измърмори Дез, напрегната и объркана също като Пен.
— Казвам се Пенрик и… помагам на Найкис да спаси майка си.
При името на Найкис тъмните очи на мъжа трепнаха — или така поне се стори на Пен.
— Защо?
Простичкият отговор беше свършил работа преди и имаше предимството на истината.
— Ами… ухажвам я.
— О. — Икос прибра ножа и вдигна ръката си, истинска лапа, да почеше гъстата си късо подстригана коса. — Време беше някой да го направи. — Присви очи. — Имаш ли представа за какво е всичко това? Преди няколко седмици се отбих да видя мама, но съседите казаха, че е арестувана, а генерал Арисайдия бил ослепен в Патос. Стори ми се нелепо, че са я задържали, щом Аделис така или иначе е бил вече извън играта, но все пак я проследих дотук. Мина още седмица, докато измисля как да я измъкна.
Пен отвърна на въпросителния му поглед:
— Зрението на Аделис се възстанови и двамата с Найкис избягаха в Орбас.
— Ха! Че то това си е чудо! И обяснява много неща. Онези малоумници в тасалонския двор вече със сигурност имат заклет враг.
Пен остана впечатлен от бързината, с която Икос навърза политическите елементи в тази сложна история. Но пък той беше седониец от главата до петите.
Икос се огледа навъсено.
— Това вода ли е? — Отиде при умивалника и пи директно от каната на дълги жадни глътки, после втренчи озадачен поглед в свещите.
Пен побърза да пренасочи вниманието му.
— Този твой план. Къде щеше да заведеш мадам Гардики, след като я измъкнеш оттук? — И наистина ли беше възнамерявал да я пренесе с това страховито приспособление, като тежка греда, която вдигат на строеж?
— Не бих могъл да я заведа вкъщи, защото ще дойдат да я търсят. Рано или късно. Нито да я скрия при работниците си, по същата причина. Мислех да я пратя при едни приятели в Тригони. Пред две години построих мост там.
Това звучеше що-годе разумно, въпреки празнината между въжетата, провиснали от балкон на Лимнос, и реакцията на нищо неподозиращите „приятели“ в графство Тригони. Не изглеждаше по-неосъществимо от плановете на Пен обаче. Два плана, всеки със своите достойнства… докато не се бяха сблъскали челно.
И сега възникваше проблем. Два проблема.
Явно и Икос мислеше в същата посока. Сложи юмруци на кръста си и измери Пен с поглед.
— Зет, а?
Пен също го изгледа, в опит да установи роднинската си връзка със седониеца, и леко му се зави свят.
— От нея зависи.
— Значи ще ми се сърди, ако те зарежа тук. Майка също ще има какво да каже по въпроса, предполагам. — Въздъхна като мъж, когото жените тормозят на общо основание. Много традиционно. И не докрай искрено май. Предвид че беше дошъл тук с цената на много усилия и без никой да го е молил.
Имаха само една рокля, а и тя едва ли щеше да стане на Икос, който беше по-нисък и по-широкоплещест от Пен. Значи Пен трябваше да преведе и двамата през комплекса по най-бързия и тих начин, с риск да се вдигне голяма врява, ако налетят на някоя от обитателките. Може би Икос знаеше къде е задната вратичка към молитвените стълби.
— По-добре да тръгваме — каза Пен.
— Аха — съгласи се неохотно строителят.
Пен тръгна към вратата. Икос тръгна към прозореца.
После и двамата спряха.
— Къде отиваш? — попита Икос и посочи към морето. — Изходът е оттук.
— Искаш да… изкараш и двама ни с това твое, ъъ, приспособление? — попита Пен, а Дез буквално изсъска: „Аз на това нещо не се качвам!“. Пен примижа.
— Защо не? Така щях да изведа майка. Издържа двойно по-голяма тежест. Пробвах го. — Потърка наболата си брада. — Какво има? Страх те е от високо?
— Не бих казал — отвърна Пен, докато Дез ломотеше: „Не, не, не!“ — Но наистина е много високо. — Казваха, че човек виждал целия си живот в миговете преди смъртта. Ако това беше вярно и Пен паднеше от тази височина, значи имаше шанс да види всичките тринайсет живота — своя и онези на Дез.
Икос сви рамене.
— Както аз виждам нещата, щом падане от десет метра ще те убие, няма значение дали ще паднеш от десет или от сто.
— Разумен аргумент. — „Не, не е! Лудост е!“
Пен надникна през прозореца да огледа отново приспособлението. Двете люлки явно бяха предназначени за сядане, а системата от макари беше твърде сложна за ума му. Устройството обаче със сигурност беше плод на гениален ум. Дез излъчи убийствени мисли по повод нескритото му любопитство.
Пен вдигна поглед към хоризонта да се ориентира за часа и вдиша рязко. Звездите на изток вече се топяха пред сивия светлик на зората. Отдръпна се от прозореца и каза: