— Много по-късно е, отколкото предполагах. Всъщност вече рано.
— Стълбите не ме изненадаха, но придвижването под балконите отне повече време от предвиденото — каза Икос. — Може би сега ще стане по-бързо. — Поколеба се. — Или по-бавно, заради по-голямата тежест.
— Май ще е по-добре да опитаме по моя начин.
— И какъв е той?
— Да се промъкнем.
Икос го изгледа презрително.
— И как ще излезеш през вратата? — Кратка пауза, после: — И как си влязъл в стаята всъщност?
— Разбирам от ключалки.
— Е, и аз не бих се затруднил, ако си носех колана с инструментите. Обаче го оставих, понеже е тежък. — Присви очи. — Откъде да знам, че в коридора не ме чакат войници?
— Няма никого. Все още. А и ако беше капан, войниците щяха да те чакат от тази страна на вратата и вече да са те овързали.
Дълга пауза на размисъл.
— Моят начин ми харесва повече.
Как да спечели доверието на Икос за три минути, щом три месеца не му бяха стигнали да спечели сестра му? Пен пое дъх и вдигна ръце.
— Хубаво. Нека е по твоя начин. Само побързай.
„Не!“ — извика Дез. Пен взе синия шал, смачка го на топка и го метна през прозореца под озадачения поглед на Икос. Замисли се за торбата с багажа. Ако искаше да инсценира самоубийство, личните вещи на затворничката трябваше да останат в стаята, нали така? Грабна торбата и започна да връща нещата, които беше прибрал. Торбата и роклята набута под дюшека.
— Така, готов съм да…
Ключалката изщрака. Пен завъртя глава и блокира бравата с ръжда преди Дез да се е развикала отново.
— Току-що ни свърши времето — прошепна той. — Хайде. — Вдигна пръст пред устните си. Някой вече тропаше по вратата.
Икос се провря през прозореца. Пен погледна назад. От другата страна на вратата по-едрата от двете тъмничарки се опитваше да завърти големия железен ключ. Пен му добави мъничко ръжда и се ухили доволно, когато ключът се счупи в ключалката. Ругатните, които последваха, категорично не прилягаха на дама, която се намира в манастир на Дъщерята. А и изобщо на дама.
Пен добави още малко ръжда, така че отчупеният край на ключа да се заклещи в бравата. Е, накрая сигурно щяха да го извадят с помощта на чук и длето, дрелка и лост. Или брадва.
Икос се оттласна с крака и изчезна. Пен се провря след него да види какво става. Увил една ръка около въжето, строителят провря крака през примката, нагласи я под задника си, изправи гръб и рамене и стисна с другата си ръка макарата. Завъртя се шеметно около оста си, уви ръка около второто висящо въже и бутна люлката към Пен.
— Не е трудно — прошепна му. — Пъхни се в примката, а другото остави на мен. Не можеш да ми помогнеш, но се постарай да не ми пречиш.
Пен повтори процедурата. Дез пищеше в ухото му. Той стисна с все сили висящите въжета.
Рядко повишаваше глас на демона си, но този път го направи. „Дез, няма връщане. Успокой се и овладей хаоса си, докато не ти кажа друго!“
Дез изскимтя тихичко и се сви на малка нещастна топка в гърдите му. Щеше да се цупи дни наред, ако Пен не измислеше начин да я умилостиви. Процес, от който Дездемона щеше да се възползва всячески, след като дойдеше на себе си. Подаръците за извинение, предназначени за нематериална личност, изискваха сериозна изобретателност.
В случай че оцелееха. Е… в случай че той оцелееше.
„Не искам да свърша в грозен строител — изпищя тя. — Или в делфин.“
„Не е грозен. Мъжествен и корав по-скоро.“ Колкото до делфините, които лудуваха някъде далече под него, тях Пен предпочете да не поглежда.
Икос започна да дърпа въжетата едно след друго, в последователност, която разбираше само той. Рязкото залюляване на люлката при всяко дръпване правеше неприятни неща със стомаха на Пен, но истината бе, че бавно и методично двамата започнаха да се издигат нагоре.
Докато минаваха покрай прозореца на горния етаж, този над стаята на мадам Гардики, Пен затаи дъх. Ами ако някоя ранобудна дяконка или посветена решеше точно сега да погледне към издигащото се слънце? И вместо това видеше издигащ се мъж? Пен би могъл да заглуши виковете ѝ, както беше постъпил с мастифите на Ксаре, но щом той го намираше за нередно, богинята щеше да е на същото мнение.
Ако не друго, поне беше спестил на мадам Гардики това изпитание. Освен ако Идрене не си падаше по въжени люлки над бездънна пропаст. Трудно му беше да прецени след краткото им познанство. Е, жената със сигурност би се зарадвала, че вижда сина си и колко умело се справя той с макарите и въжетата. Едва ли обаче би се зарадвала толкова на риска, който е поел.