Пен се завъртя към морето. Тънката червена линия на изгрева отвъд седонийския материк бавно изяждаше сивия цвят на небето. При други обстоятелства гледката щеше да е наслада за очите. Сега обаче Пен копнееше за мрака на нощта.
Вертикалното издигане спря точно под балконите и Икос подхвана сложен танц с макарите и лебедките — изпъваше три от въжетата и отпускаше четвъртото, откачаше го от напречната греда отзад и го закачаше отпред, и така отново и отново. Придвижваха се на север под изтъняващите сенки с мъчително бавна скорост. Икос, увиснал в люлката си над Пен, дишаше тежко. Пен току поглеждаше към края на фасадата в опит да прецени имат ли шанс да надбягат изгряващото слънце, предвид скоростта си на силно разтревожени, но и крайно предпазливи плужеци.
Тъмничарките бая щяха да се озорят с вратата. Най-напред трябваше да извадят отчупеното парче от ключа, уж лесна задача, която щеше да се окаже трудна заради ръждата, която буквално беше споила парчето към ключалката. Щом си дадяха сметка, че им трябват инструменти, щяха да се разтичат да търсят необходимото, но инструментите не се валяха по коридорите, значи трябваше да събудят жените, които държаха ключа за съответния килер или работилница. Пантите бяха от вътрешната страна на вратата, недостъпни отвън, иначе Пен щеше да направи ръжда и по тях. Самата врата беше от дебели дъбови дъски, които можеха да се разбият само с брадва. Или с таран. Едва след като влезеха в стаята тъмничарките щяха да разберат, че затворничката е избягала… или се е самоубила… и да вдигнат тревога. Далечният звук от разбиване на дървена врата с брадва щеше да е знакът, че на Пен и Икос им остава много малко време.
Късче в червено и златно изникна над далечните хълмове, после порасна в полумесец, в топка, а накрая стана толкова ярко, че изгаряше очите. Границата на сините сенки върху склона в ниското се отдръпваше като отлив. Иззад дебелите зидове на манастира долитаха тихи женски гласове. Химн зазвуча в някой от вътрешните дворове на комплекса, ехтящ и зловещ заради разстоянието. Още не се чуваха удари на брадва по дърво.
Икос продължаваше да се труди неуморно. Пенрик, спомнил си, че е свещен, и за да не е съвсем безполезен товар, започна да се моли. В тазсутрешното му обръщение към боговете нямаше и помен от рутина.
Вътре в него Дездемона пъшкаше ли, пъшкаше. Пен усещаше как хаосът в нея се бунтува, долавяше растящия натиск като напрежението в болен стомах миг преди разстроеният орган да изхвърли струйно съдържанието си. „Демонът ми страда от морска болест.“ Само това му липсваше в момента — Дездемона да повърне безформен хаос право във въжетата, които ги държаха над дълбоката пропаст. Или другаде в непосредствена близост. Пен се заозърта трескаво, досущ болногледачка, която търси кофа.
Спря се на три чайки, яхнали утринния бриз и оглеждащи балконите за някоя огризка. Дали дамите от ордена им подхвърляха къшеи хляб, които птиците да ловят във въздуха? Чайките си бяха боклукчии по природа, истинска напаст, и се смятаха свещени за Копелето, единствения бог, склонен да ги приеме под крилото си. А вредителите на Копелето по правило бяха приемлива жертва.
„Добре, Дез — помисли си с раздразнение той. — Разрешавам ти една чайка. Само една.“
Прилив на благодарност, после хаосът застигна една от птиците, кръжаща над балкона, под който се придвижваха в момента Икос и Пен. Чу се силно изпукване и чайката се взриви в дъжд от пера, кръв и кости, които бързо се разсипаха на прах. Пен примижа.
Доста хаос беше това. Явно Дез наистина се беше чувствала зле. „Сега по-добре ли си?“
Отговорът, ако беше изречен на глас, щеше да наподобява враждебния звук, който издава приятел, докато виси превит през парапета на кораб, след като току-що е принесъл закуската си в жертва.
Икос вдигна рязко глава да погледне през процепите между дъските, но успя да стисне зъби, преди да е възкликнал.
Откъм отворената врата на балкона се чу стреснат женски глас:
— Какво?
Друг, по-тих глас, се обади от вътрешността на стаята:
— Хекат, идваш ли?
— Ей сега. Ти тръгвай.
Звук от затворена врата. После проскърцване на дъски току над главите им. Пен и Икос замръзнаха.
Жената, със сините дрехи на дяконка, се наведе през парапета да улови едно подето от ветреца перо. Разтри го между пръстите си. Погледна нагоре. Погледна надолу.
Двамата мъже отвърнаха на погледа ѝ през процепите между дъските. Икос пробва с дружелюбна усмивка. Резултатът беше плачевен — заприлича на пътен разбойник, който се радва на възможността да резне нечие гърло.