Изглежда, Боша също не познаваше градчето, но все пак откри една чиста на вид странноприемница близо до пристанището и ги заведе там да наемат стая, където да си починат далече от любопитни погледи. Вървеше на крачка след тях като примерен слуга и качи багажа им в стаята, като не обели и дума, преди да затвори вратата.
— Ще ида да потърся място за коня и каруцата — каза той, — после ще видя какво може да предложи пристанището. Нося документи, които да попълним, след като намеря кораб. — Извади някакви листа изпод туниката си. — Помислете под какви имена и самоличности искате да пътувате. И не излизайте от стаята, преди да се върна. Ще пратя някоя слугиня да ви донесе храна.
— Благодаря ви, майстор Боша — каза Идрене, в знак че е разбрала и одобрява плана му, а той кимна и излезе.
Найкис отиде да надникне през прозореца, който гледаше към покривите на града, повечето плоски и пълни с простряно пране, саксии с подправки и други полезни неща. После взе документите. Вече имаха подписи и печати… да, част от богатството на лейди Ксаре идваше от корабоплаване, значи документите едва ли бяха фалшиви. Макар че Боша със сигурност би могъл да фалшифицира такива неща при нужда.
После двете се възползваха от възможността да се измият и да хапнат, както и — като бивши офицерски съпруги, запознати до болка с предизвикателствата на войнишкия живот — да приготвят оскъдния си багаж за бързо потегляне с минимално предизвестие. Чак след това можеха да си позволят кратка дрямка, която да компенсира безсънната нощ.
Идрене огледа с интерес лекарската чанта на Пенрик.
— Добре е заредена. Не мога да повярвам, че онзи младеж наистина е лекар.
— Такъв е, ако не броиш последната клетва. Душиш ли, майко?
— Разбира се. — Тя вдигна ширитите на Пен, които беше изровила от дъното на чантата, и ги огледа без иронията на Боша. — И наистина е храмов магьосник. Не самоук. Самоуките може да са опасни. Храмовите — не толкова. И какво, значи се ухажвате, казваш?
— Той каза, че ме ухажва. Аз не съм казвала, че го ухажвам. — Дръпна ширитите от ръката на майка си и ги върна на мястото им.
— Мислех, че искаш да се омъжиш повторно. Нали затова Аделис те покани при него в Патос? Да се срещнеш с подходящи мъже? Или така поне ми го обяснихте на мен.
— Да, но той ме запозна само с армейски офицери, а аз не исках да поема отново по този път.
— И каза ли това на Аделис?
— Не… точно. Не исках да го обезкуражавам. Той наистина се опитваше да помогне.
— А и така си имала повод да отидеш в Патос — каза с усмивка Идрене. Седна на леглото и потупа мястото до себе си. Найкис вдигна рамене и седна неохотно.
— Това ти го казваш.
— Но е вярно, нали?
— Да — призна Найкис. — И добре, че бях там, предвид какво се случи с Аделис.
— Да… — каза Идрене и усмивката ѝ изчезна. — Било е ужасно, знам, но се радвам, че си била до него. Без теб щеше да е още по-зле за Аделис. Е, този твой Пенрик няма нищо общо с войниклъка. Наистина ли те е помолил да се омъжиш за него?
— Да.
— И ти не си се съгласила? Защо? Има някакъв скрит дефект на характера?
— Не е… скрит. Просто сложен. Дошъл е в Седония по заръка на адрийския дук, но реално е подчинен на тамошния архисвещен. Или той трябва да си навлече куп проблеми с надеждата да предоговори храмовите си клетви, или аз трябва да ида с него в Адрия. А аз не искам да ходя там, макар той да твърди, че лесно ще ме научи на езика им.
— О. Да. Логично е той да знае адрийски. Но не е родом оттам, нали?
— Да, не е. От Кантоните е, от някакво малко планинско градче. Но е получил образованието си в Лесовете. Говори лесовнишки, адрийски, седонийски, дартакийски, ибрийски, рокнарийски и… не знам още колко езика. Има репутацията на голям учен.
Идрене кимна замислено.
— Вярно е, че цял живот се местя от гарнизон на гарнизон и от лагер на лагер, първо покрай моя баща, а после и покрай твоя. В това отношение армията има своите недостатъци. И сега не бих искала да се преместя в Орбас, ако ти ще заминеш за Адрия.
— Ако правилно съм разбрала предложението му, Пенрик иска от мен да живея като птица във въздуха.
— Ергенски начин на мислене. Е, решението е лесно, ако питаш мен. Или ще остане в Орбас заради теб и ще ти даде къща като сватбен подарък, или, ако не иска или не може, прав му път.
— Майко! Няма да се продам на този мъж!
Гласът на майка ѝ охладня едва доловимо.
— Важното е да не се продадеш евтино. А ако сделката не ти харесва, може би проблемът е другаде, а не къде ще живеете.
— Мм. — Това беше на път да се превърне в един от онези разговори с майка ѝ. За миг Найкис съжали, че изобщо са го започнали. „Или не.“ Само допреди ден съществуваше реалният шанс повече никога да не разговаря с майка си.