— Защо не? Той едва ли ще възрази. Нито като лекар, нито като мъж. Какво, казваш, че още не си го пробвала в леглото? На твое място отдавна да съм го направила.
— Да, това всички го знаем — въздъхна Найкис. — И съм сигурна, че Икос ти е благодарен. — Сръга майка си с лакът. Тази жена умееше да я вбесява като никой друг. — Не знам дали имам твоя кураж. Или каквото там ти е помогнало да издържиш изпитанията. Свирепа решителност или нещо друго.
Идрене се изкиска.
— Икос се превърна в прекрасен човек. Така че резултатът, както виждаш, е добър. На моменти ми беше трудно, признавам, съжалявала съм за много неща в живота си, но не и за Икос, за него — никога. Погледни го така. Или страховете ти са оправдани и малко креватна гимнастика ще остане без последствия, или не са, и всичко се урежда в твоя полза. Или се боиш, че просветен Пенрик ще побегне при новината, че ще става баща?
— Не. За това съм сигурна. Може би дори иска да има дете.
— Още нещо, за което не сте говорили? Списъкът взе да става дълъг, Найкис.
Тя се намръщи упорито.
— Би означавало да заложа целия си живот на Пен. Вече направих това с Каймис. А той взе, че умря. — Гневната безпомощност от онази загуба още я заливаше като вълна всеки път, когато направеше грешката да си спомни.
— О. — Усмивката на Идрене стана тъжна. — Знам отговора на това. Свърши чудесна работа на Флорина. И на баща ти. И на бащата на Икос, впрочем.
Найкис я погледна.
— Сериозно? И какъв е отговорът?
Идрене почука по челото ѝ в жест на благословия, но не съвсем. А после каза с нетипично спокоен глас:
— Отговорът е да умреш първа.
15.
Слънцето се издигаше по небосклона, а Пенрик и Икос все така слизаха по изсечените в скалата поклоннически стъпала. Вече бяха отминали най-тесните участъци, широки кажи-речи колкото изтръпналите от болка рамене на Пен, както и най-стръмните. Дездемона се беше поуспокоила и той рискува да я попита: „Приспособлението на Икос беше чудато, признавам, а и знам, че не обичаш височини, но чак такава паника? Защо, Дез?“.
„Падането щеше да е от много високо.“
„Да, но ти пак не би умряла.“
Колебание и неохота.
„Сюган умря при падане.“
Най-първата човешка ездачка на Дез беше била седонийска планинка от северния полуостров. Провинциалният ѝ акцент постоянно държеше Пенрик нащрек, особено в началото.
„Ден по-късно — продължи Дез — я отнесоха в къщата на Литикон и така аз успях да прескоча в нея. Този спомен не съм споделяла с теб. Нямаше да ти помогне.“
Дез не пазеше в тайна заключителното действие от историите на своите ездачки, но и не говореше за това с повод и без повод.
„Смяташ ли, че твоят хаос може да е допринесъл за злополуката? По онова време едва ли си го контролирала добре.“
Колеблива пауза.
„Възможно е. Оттогава минаха почти два века. Дори демоните забравят.“
Всъщност не забравяха почти нищо, ако питаха него. Но пък скърбяха също като хората и задълго. Скръб, вина, съжаление… не всичко, което научаваха от човешките си ездачи, беше за добро. Така че не настоя за повече подробности.
Икос спря при поредния остър завой, където стъпалата се заравняваха в тясна пътека през сипей и продължаваха на зигзаг вляво към миниатюрно заливче, сякаш гигант е отхапал парче от бреговата линия. Пен видя дървен кей, но не и лодки.
— Дай аз да взема въжетата — каза Икос и протегна ръка.
Краката на Пен трепереха, а устата му беше суха като пергамент, но той въпреки това предложи храбро:
— Мога да ги нося още малко. Къде отиваме?
— Аз отивам при лодката си. — Икос посочи надясно, където едва различима пътечка се отклоняваше към малко по-широк път успоредно на брега.
Естествено. Предвидлив човек като Икос със сигурност бе скрил лодка, с която да откара майка си от острова. За разлика от Пен, чийто план беше доста неясен в този си етап, извън намерението да се слеят някак с поклонниците, отправящи се към материка.
— Колкото до теб, прав ти път — добави Икос. Понеже стоеше две стъпала над Пен, успя да го изгледа отгоре надолу. — Магьоснико.
— А, хм. Кога се досети?
— Свещите не се палят сами. Чайките не избухват в полет, без значение какви боклуци са яли. Представа нямам какво заклинание направи на онази дяконка, а не ща и да знам. Знам обаче, че магьосниците носят лош късмет, и няма да се кача на една лодка с тебе.
— Никакво заклинание не съм правил на дяконката! — възнегодува Пен. Не че би могъл да го докаже на Икос. Имаше си причина магьосниците да държат на дискретността. — И не съм самоук магьосник. Обучен съм в храма. Аз съм просветен Пенрик кин Джуралд, до неотдавна от Мартенмост, заклет свещен от ордена на Копелето. — Заклет и лично на белия бог, но това беше друга история. Реши да пропусне почетната титла „лорд“, която му се полагаше като на по-малък брат в семейството, защото Икос му приличаше на човек, който не се впечатлява от такива глупости. А и Пен отдавна беше оставил зад гърба си имението Джуралд и неговата забутана долина в далечните Кантони.