Мисълта за безредието, което щеше да настане, ако библиотекарката се сетеше да провери заключен ли е шкафът, беше доста обезпокоителна за всеки, който не е демон с почти безкрайна издръжливост. Пен изтича до пейката си, мушна откраднатото томче в пазвата си и отвори напосоки дартакийската хроника. Думите танцуваха пред очите му, а томчето в пазвата му сякаш изгаряше кожата му. В коридора се чуха стъпки.
— Не си тръгвай веднага — промълви Дездемона. — И недей да приказваш излишно, нито да се обясняваш. Просто излез както обикновено.
За облекчение на Пен първа се върна писарката, кимна му сърдечно и хвана отново перото. Библиотекарката се появи след няколко минути, огледа доволно владенията си, седна зад писалището си и подхвана безконечните преписи, които вместваше между другите си задължения, горе-долу както жените вместват плетките си една в друга. Пен прочете още две страници, без да разбере и дума от написаното, после стана, отбеляза докъде е стигнал с парче пергамент със своето име и остави книгата на бюрото на библиотекарката с обичайното си „Благодаря“.
Тя кимна одобрително, след което Пен избяга.
Понеже не знаеше къде другаде би могъл да се скрие, се върна в стаята, която делеше с Клий. За негово облекчение посветеният беше излязъл. Пен затвори вратата и я подпря със стола, така че да забави всеки натрапник, после се тръсна на леглото си и отвори откраднатата книга. Заетата книга. Нямаше намерение да я изнася от сградата все пак. И определено щеше да я върне на мястото ѝ. По възможност без да го хванат в крачка.
„Същност на магьосничеството и управление на демоните“, гласеше заглавието. „Дело на просветена Рухия от Мартенмост, старша свещена и магьосница от ордена на Копелето. Със съдействието на просветена Хелвия от Лиест и просветена Амберейн от Саон. Том първи“.
— Хей! — възкликна с възмущение Пен. — Това ти си го писала!
— Не бяхме ние — въздъхна Дездемона. — Написа си го Рухия. За такова нещо ние нямаме търпение. Да не ти разправям колко време ѝ отне, голяма досада. Веднъж я заплашихме да я хвърлим от моста, ако не приключи най-после с това чудо.
Пен толкова се стресна от последното, че си забрави мисълта. Когато най-после успя да си разплете езика, попита:
— Можехте ли наистина да я хвърлите?
— Не — въздъхна Дездемона. — Нея — не. Нито от мост бихме могли да я хвърлим, нито от себе си да я изхвърлим. — След кратка пауза добави: — Беше най-добрият ни ездач.
— И не можеше ли просто да ми кажеш всичко това, вместо да крада книгата?
— Гласът ти ще прегракне и Тигни ще започне да се чуди. — Още една пауза. — Храмът предупреждава за опасностите, които крият демоните, и за някои от тези опасности е прав. На Рухия можеш да имаш доверие. А и така ще си спестиш куп ценно време, което иначе би отишло в спорове с нея.
Разбрал намека, Пен отвори на първата страница. Текстът беше писан на ръка, а не отпечатан от дървена плоча, което го правеше по-лесен за четене, но и пробуди у Пен нова тревога — колко ли копия съществуваха на тази безценна книга? Сигурно се брояха на пръсти. Постара се да обуздае силното си вълнение и да чете бавно, така че да не пропусне нещо в нетърпението си.
След известно време попита:
— Дездемона, какво е имала предвид Рухия под „усилени възприятия“?
— Хм. Можеш ли да жонглираш?
— С три топки горе-долу мога. Но с четири и повече ги изпускам. — Спомни си енергичните възражения на семейството, когато реши да пробва със запалени факли като жонгльора, когото беше видял на градския пазар.
— Намери три неща. Или четири.
В стаята нямаше топки, ябълки или друго подходящо и накрая Пен взе два чифта чорапи и ги сви на четири топки.
— Какво да правя сега?
— Жонглирай, какво друго.
Жонглирането с три топки му се получи, както обикновено. Когато добави четвърта обаче, след първоначалния краткотраен успех чорапите се озоваха под креватите и Пен трябваше да пропълзи в прахоляка, за да ги извади.
— А сега пробвай пак — каза Дездемона.
Чорапените топки полетяха… и забавиха движението си. Описваха обичайните траектории, но толкова бавно, че Пен сигурно би имал време да сръбне глътка бира, без това да се отрази на жонглирането му. Ръцете му обаче се движеха по-трудно, сякаш загребваше във вода.
— Това беше забавно — каза той, докато хващаше и последната топка.
— Не можем да го правим много дълго — каза Дездемона, — но върши работа.
— Да, ако реша да си изкарвам прехраната като жонгльор по пазарищата.