Пен се почеса по главата и се намръщи.
— Честно казано, искам да намеря баня, преди да съм се качил на каквото и да било. После ще наобиколя пристанището да видя какво ново е пристигнало.
Найкис се отпусна в леглото, разкъсвана между екстаз и подновени страхове. Последните ѝ се струваха неоснователни. Така де, предвид тревогите ѝ, докато Пенрик го нямаше, появата му би трябвало да успокои страховете ѝ. Сигурно така се чувства човек, когато залага всичко на последния зар. Този тип вълнения явно не ѝ бяха по вкуса.
Стъмваше се. Найкис кършеше ръце от тревога, а Идрене крачеше напред-назад и Боша гледаше да не ѝ се пречка. Пенрик и Икос най-после се върнаха, значително по-чисти.
Щом затвори вратата, Пенрик, с блеснали очи, избълва на един дъх:
— Има два нови кораба в пристанището. Единият е рокнарийски…
Хорово потръпване.
— … но другият е от Саон. Почти е натоварил и скоро ще отплава. Няма да мине през Орбас, но ще спре при островите на Карпагамо, а оттам лесно ще хванем нещо до Орбас.
— Ти знаеш ли саонийски? — попита Найкис.
— О, да, той всъщност е бащиният ми език. Джуралд е саонийско име. А да не забравяме и просветена Амберейн, една от ездачките на Дез преди мен. Човекът, с когото говорих на кораба, ме взе за свой сънародник. Не го поправих. Има време за това. Както и да е, разполагат с няколко каюти, които дават под наем на независими търговци. Само една беше свободна и я запазих. Все ще е по-просторно, отколкото в карета. Още една можело да се освободи по пътя. Потеглят с отлива утре заран.
— Веднага ли тръгваме? — попита Идрене, готова да нарами багажа.
Пен поклати глава.
— Митницата вече е затворила. Ще се качим на кораба утре.
— Това може да се окаже проблем — каза Боша.
— Да. — Пен прехапа устна. — Но всички пътници минават през митницата, а ние трябва да изиграем ролите си докрай.
Явно нямаха друг избор, освен да се примирят с поредното забавяне, помисли си умърлушено Найкис. По всичко личеше, че я чака още една безсънна нощ.
Пен беше наел стая от другата страна на коридора за тримата мъже, но Икос поостана още при Идрене и Найкис. Трябвало да поеме новия си обект още преди две седмици, но бригадата му щяла да се справи и без него в началото. Разбраха се да си вземат довиждане на следващия ден, в странноприемницата, после Икос и Боша да ги последват на разстояние до пристанището и да изчакат, докато корабът не отплава.
Говориха си още дълго, докато Икос не започна да клюма. Накрая майка му го прати да си ляга с целувка, каквато той не беше получавал от четиригодишен. И двамата се усмихваха щастливо. Найкис често си мислеше, че след дългата пауза отношенията на Икос с майка им са станали някак по-простички, а не по-сложни, поне в сравнение с нейните. Не би трябвало да му завижда за това, нали?
17.
Призори Пен и другите двама мъже отидоха в стаята на жените — за закуска и Боша да довърши попълването на документите. Багажът беше готов, но Найкис извади храмовите ширити на Пен от лекарската му чанта и ги погледна колебливо.
— Митничарите може да претърсят багажа ни. Дали да не ги скрием другаде, Пен?
Пен въздъхна и ги взе.
— Май е по-добре да ги оставя тук. Ще ми дадат други, когато се приберем у дома. — И кога беше започнал да мисли за Орбас като за свой дом? Точно за Орбас! — В момента е по-важно да скрием, че съм храмов магьосник, а не да доказваме обратното.
Боша повдигна здравия край на устата си в подобие на усмивка и каза:
— Дай ми ги за секунда. — Пен му ги подаде с известна неохота и Боша взе да оглежда специфичния им възел. После дръпна оттук-оттам със сръчните си пръсти и панделката се разпадна на един дълъг ширит. — Мадам Катаи, бихте ли седнали тук? — И посочи високото столче.
Найкис изпълни молбата му и изви любопитно очи. Боша взе четката от куфара и се зае с косата ѝ. Идрене се приближи да види какво прави евнухът. След няколко минути косата на Найкис вече бе вдигната в сложна прическа от черни къдри, придържани от храмовия ширит на Пен в ролята на обикновена панделка.
— О, колко хубаво стана! — възкликна Идрене. „Права е“, помисли си Пен.
Найкис се усмихна и посегна предпазливо към прическата, сякаш очакваше косата да се разсипе между пръстите ѝ, но нищо такова не се случи.
— Много умно, майстор Боша. Благодаря!
— А аз ви моля да насърчите генерал Арисайдия в намеренията му към лейди Танар, мадам Катаи.
— Значи го одобрявате за нея? — Усмивката ѝ не се промени, но Пен можеше да се закълне, че Найкис е наострила слух да улови и най-малкия нюанс в отговора на въпроса си. Защото при Боша нюанси да искаш. А и мнението му по въпроса тежеше много повече от очевидното.