Загледа се в разплисканата по камънака кръв. Чаша, чаша и половина. Добре де, беше си страшничко. Но спазматичната кашлица вече затихваше, дробовете му поемаха въздух що-годе нормално, а кървенето от носа намаляваше. Позволи на Найкис да го придърпа в прегръдките си и вдигна лице да я погледне с жална усмивка.
Би трябвало да ѝ обясни, че не умира, а просто му тече кръв от носа, но пък скутът ѝ беше толкова мек…
„Симулант“ — изпръхтя Дез.
„Защо, ще ме издадеш ли?“
„Никога.“ Щом тревогата на Дездемона беше преминала в ирония, значи не го заплашваше нищо сериозно. „Наслади се на момента. Като мен, впрочем.“
„Предпочитам да не мисля за това, Дез. Разсейва ме.“
„Както искаш.“
— На Копелето зъбите, цялата тая кръв негова ли е? — чу се гласът на Икос, твърде близо до ушите на Пен.
— Нали трябваше да стоиш настрана от нас — каза Пен и поотвори очи. — И двамата. — Боша стърчеше на пост в края на купчината сандъци. Пен добави към Икос: — Това, между другото, се случва, когато окажа принуда на някого против волята му. Сам виждаш, че не съм въздействал по този начин на дяконката вчера.
— Хм — каза Икос и лицето му изчезна от полезрението на Пен.
— Да тръгна ли след онзи куриер и да реша окончателно проблема? — попита Боша.
Наистина ли предлагаше да убие горкия младеж? „Ами да, точно това предлага! — доволно възкликна Дез. — Какъв услужлив човек.“ Пен побърза да обясни, че принудата е напълно достатъчна и отменя необходимостта от по-нататъшна намеса. След кратко обмисляне Боша сякаш прие уверенията му.
Икос се върна. Беше намокрил ризата си в морето и я бутна мълчаливо в ръцете на Пен.
— Много зле ли изглеждам? — попита той.
Найкис кимна, все така гушнала го крепко в скута си.
— Нека се почистя тогава. Иначе току-виж не ме пуснали на борда от страх, че съм заразно болен. Хич няма и да питат магьосник ли съм, или не. — Понеже ризата беше на Икос и имаше спешна нужда от пране дори без неговия принос, Пен поизбърса с нея кръвта от лицето и ръцете си — успял бе да опази туниката си почти непокътната, — после я даде на Найкис да довърши започнатото.
„Единият ти дава ризата от гърба си — пропя Дез, — а другият ти предлага помощта си да заровите труповете. Май си имаш нови приятели, Пен!“
„Тихо“ — помисли си в отговор той. Беше права, разбира се. Приятели, а може би дори шурей и… каквато там непонятна полуроднинска роля се паднеше на Боша. Дали Идрене си даваше сметка, че покрай евентуалната си снаха може да се сдобие и с евнух в домочадието си?
„Най-вероятно — каза Дез. — Изглежда умна като дъщеря си.“
Пен се усмихна и остави Икос и Найкис да го изправят на крака. Вдиша дълбоко няколко пъти и световъртежът утихна.
Изчакаха още минутка Пен да дойде на себе си, после тримата кандидат-пътници продължиха към митническата барака, а Икос и Боша останаха да дебнат при сандъците. Решили бяха Идрене, като самоуверена войнишка вдовица — макар че тази сутрин покойният ѝ съпруг беше напълно фиктивен, — да представи документите им на чиновника. Изчакаха с престорено безразличие да разровят багажа им, който очевидно не съдържаше контрабандни стоки. Чиновникът прояви известен интерес към лекарската чанта, но се задоволи с обяснението на Пен, че е студент по медицина.
После дойде време да минат по кея към подвижното мостче на саонийския кораб и да се качат на борда, подканяни от нетърпеливите моряци. Три мачти, забеляза с одобрение Пен. Този кораб беше дори по-голям от търговския, с който той беше пътувал от Лоди за Патос преди няма и четири месеца. Наистина ли беше толкова скоро? Това щеше да е второто му пътуване по море. Дали и то щеше да промени живота му като първото?
18.
След като оставиха малкото си багаж в каютата, тримата излязоха на палубата и седнаха на пейката на кърмата да погледат как моряците изкарват кораба от пристанището. Найкис, също като майка си, не откъсваше поглед от отдалечаващия се бряг. Двете се хванаха за ръце, сякаш да подпечатат факта, че са оцелели след поредното изпитание.
Далечните фигурки на пристанището се смалиха до неузнаваемост, колкото и да напрягаше Найкис очи, после градчето се превърна в неясно петно върху напечения от слънцето бряг, а накрая и брегът слезе под хоризонта. Вече бяха в открито море.
Найкис имаше чувството, че тялото ѝ е било омотано в бодлива тел и сега някой срязва намотките една по една, от първата до последната. Вдиша дълбоко, разтърси ръце, усети свободното движение на кръвта си. Разкърши врат. Издиша.