— Никога не бих напуснала Седония, ако Седония не беше предала Аделис. Вече няма връщане назад.
— Случва се понякога — въздъхна Пен. — Дори родината да не те е предала. — Липсваха му снежните върхове на родните Кантони, така ли? Макар че, ако питаха Найкис, орденът на Майката в Мартенмост беше предал Пен, а не обратното, експлоатирайки безобразно лечителските му умения. И Пен го знаеше, иначе не би избягал от втория си дом.
Найкис тръсна мислено глава и се върна решително към своя списък с изисквания.
— Искам къща. — А после побърза да уточни: — Някой ден. Давам си сметка, че едва ли ще стане веднага.
— Е, това и аз го искам.
— О… Хм.
— Не съм живял десет години в дворците на чужди хора, защото така ми е харесвало. Просто беше най-лесният вариант и най-удобният за работата ми.
Сигурно беше прав за това, реши Найкис.
— Мисля, че ти живееш основно в собствената си глава. Къде си настанил тялото си не е от съществено значение.
— В такъв случай къщата няма да е проблем. — Още една от влудяващите му усмивки.
Найкис преглътна.
— Деца…
— За тях важи същото — каза той. — Вървят с къщата. Като котка.
— Какво?
— Това беше Пен, не аз — намеси се Дез. — И аз не знам какви ги плещи. Да, момко, плещиш глупости.
Найкис си пое дълбоко дъх и се изправи пред най-големия си страх. Лице в лице, защото повече не можеше да отлага.
— Възможно е да съм ялова. Така и не забременях от Каймис — каза тя. Не добави, че са положили необходимите усилия в тази насока. Подразбираше се. Преди Пенрик не беше срещала мъж, който с такава лекота да я подмята като монета между смущението и яда.
— Причините за това може да са били от всякакъв характер. — Измери я с поглед. Чакай, защо остана с усещането, че сините му очи току-що са я огледали отвътре? „Магьосници, проклети да са!“ — Не виждам проблем при теб. — „И прецени това само с един поглед?“ Сините очи насреща ѝ се присвиха. — Но, за да си напълно сигурна, препоръчвам експериментална практика. Бих могъл да ти помогна с това.
И защо трябваше да ѝ звучи досущ като Дрема? Ако седеше до него, вместо на отсрещната седалка, Найкис сигурно щеше да го удари. Може би трябваше да се премести, за да ѝ е подръка следващия път.
Потърка челото си.
— Ако се омъжа за Пенрик, той ще ми е съпруг. А каква ще ми бъдеш ти, Дездемона? Ти не си човек. Няма как да си ми съпруг. Нито съпруга. Моя, какво… по-голяма сестра? — Тази нова мисъл беше… доста приятна.
— За теб, сладурано — каза демонът с непоклатима увереност, — мога да бъда каквото поискаш.
Следващият въпрос сякаш сам се изтърси:
— Дори безсловесна в леглото?
— Да, непременно, ако обичаш — вметна енергично Пен.
Дез се ухили.
— Да. Макар да съм сигурна, че с времето ще преодолееш тази излишна свенливост.
— Не бих се учудила — въздъхна Найкис. Предвид всичко, с което беше свикнала напоследък. А рано или късно той щеше се превърне просто в Пен. Или в „Пен!“ (А понякога и в „Дез!“) По-скоро рано, отколкото късно, поправи се тя. — С времето съпрузите наистина свикват с недостатъците си.
Време. То си течеше, без да се съобразява с човешките желания, проблеми или планове. Нито с грижливо подготвените списъци. Нищо чудно половината ѝ живот вече да беше минал. Време беше да положи началото на следващата му част.
— Омъжи се за магьосника, скъпа Найкис — каза умолително Дез, — и ме отърви от депресията му. Той много ще се зарадва. А когато той е щастлив, и аз мога да съм щастлива. Ти — също.
Така ставаше, нали? Щастие, което да предадеш другиму в безкрайна верига. Не е нещо, което да къташ като скъперник. Противното би било като да затаиш дъх, пестейки го за по-късно.
Найкис вдигна поглед и каза решително:
— И да не си посмял да си обръснеш косата.
— Никога не бих го направил — отвърна без колебание Пен. — Макар че… с възрастта може и да оплешивея, не знам. Дез, ти би ли могла да направиш нещо по въпроса?
— Никога не съм пробвала. Този проблем не е възниквал при предишните ми ездачки.