— Помага и когато трябва да избегнеш удар. Било то юмручен или с меч.
— О. — Пен се замисли над последното. — Мога ли да избягвам стрели?
— Стига да не са твърде много.
— Мога ли да хвана стрела във въздуха?…
— Ако си с дебели ръкавици.
— А мога ли да…
— Пен?
— Да?
— Чети.
— А. Да.
След известно време попита:
— Мога ли да изстрелвам огнени топки от пръстите си?
Дездемона въздъхна страдалчески.
— Не. Можеш да палиш миниатюрни пламъчета.
Пен придърпа полуразтопената свещ и опря показалеца си в черния фитил.
— Покажи ми как става. — След миг дръпна рязко ръка. — Ох! — Засмука опарения си пръст. Пламъчето се издигна, запуши, после се укроти.
— Е, явно ще ти е необходима известна практика — ведро каза Дездемона. На Пен му се стори, че проклетницата се подсмихва, но не беше сигурен. А после си спомни, че за разлика от него, тя не усеща болката от опареното.
— Откровено казано, не го намирам за по-удобно от кремъка и огнивото. Освен ако си нямаш кремък и огниво, разбира се.
— Можеш да го направиш от другия край на стаята. Или от другата страна на улицата. — След миг добави: — Нашият бог обича огъня. Нужно ти едно съвсем малко пламъче на подходящото място, а огънят ще свърши останалото. С еднаква лекота можеш да запалиш свещ… или да опожариш цял град.
Понеже нямаше желание да опожарява градове, Пен остави последното без коментар.
— Ще ми се да имах това умение преди, когато се мъчехме да запалим огън под дъжда в планината. Щях да съм най-популярният ловец в дружинката.
Дездемона помълча, после каза:
— Това е едно от многото умения, с които не е добре да се хвалиш. Защото разбере ли се, ще те винят за всеки пожар, възникнал в околността. И няма начин да докажеш невинността си.
— О.
— Всъщност повечето умения имат тази неприятна страна.
Пен се замисли. Дали това не беше една от причините храмовите магьосници да не парадират със способностите си?
Отгърна на следващата страница.
Чак следобед на следващия ден успя да си открадне малко време за книгата — направи се, че отива в стаята си да закърпи новите си дрехи втора ръка. След първите няколко глави, които звучаха съвсем практично, стилът на Рухия ставаше сложен, а обясненията ѝ — неясни.
— Не разбирам докрай какво иска да каже с това „магическо триене“ — оплака се той на Дездемона, която мълчеше от толкова време, че май беше заспала.
— Хм. Вземи свещта, запали я и я духни. Направи го няколко пъти, възможно най-бързо.
Той изпълни инструкциите, силно заинтригуван. Все още му беше по-лесно да посочва, когато искаше да сътвори малко пламъче на избраното място, но внимаваше да не приближава твърде много ръката си. Досещаше се, че щом понатрупа опит, необходимостта да посочва ще изчезне. След като запали и духна свещта десетина пъти, тръсна ръка. Беше се загряла неприятно, макар да не беше докоснал пламъка нито веднъж. Разтърка длани.
— Усещаш го, нали?
— Да.
— Ако магьосник изисква твърде много магия от своя демон твърде бързо, тялото му ще се загрее толкова, че ще се самоунищожи.
Пен сбърчи чело.
— Да не казваш, че може просто да… избухне в пламъци?
— Мм, не. Тялото съдържа твърде много вода и не може да се подпали. По-скоро… а бе, избухва. Както наденицата се цепи, когато я печеш на жар.
Пен сведе поглед към тялото си.
— Отврат. И това често ли се случва? — Все щеше да е чувал, ако някой магьосник се е гътнал по толкова зрелищен начин.
— Не. Обикновено магьосникът губи съзнание, преди да се е стигнало до крайния етап. И после се чувства много зле, все едно е изкарал силна треска. Но на теория си е съвсем възможно.
Искаше му се идеята да не я ентусиазира толкова. Отвратен, но не и обезкуражен, той се върна към книгата.
Доста по-късно смръщи вежди и се върна на заглавната страница.
— А къде е втори том? И какво представлява? Трябва ли да го прочета? Има ли го в шкафа?
— Има втори том, но в момента не ти е по силите. Касае основно приложението на магията в медицината.
Пен сбърчи нос, загледан в страницата.
— Просветена Хелвия и просветена Амберейн помагаха ли на Рухия за втория том?
— О, да. За някои по-трудни неща Рухия се консултира и с лекари от ордена на Майката.
Пен се замисли за хронологията. И установи, че нещо не се връзва.
— Чакай. Хелвия и Амберейн са били още живи, докато Рухия е писалата книгата?
— Не точно. Живи, доколкото знанията им бяха оцелели така, както гласът на Рухия е оцелял върху тези страници. Но Рухия реши да ги включи като съавторки, да почете паметта им. Посвети страшно много време на втория том като един вид компенсация, задето орденът на Майката е загубил знанията на Хелвия и Амберейн покрай непланираното прехвърляне.