— Поне това можех да направя за гост като вас. Но имам още нещо, което трябва да опитате.
Русилин стана и отиде при бюфета. Върна се с три чаши от бледозеленото стъкло, което се произвеждаше в района, и ги раздаде лично като някакъв върховен виночерпец. Оказаха се пълни с някакъв златист алкохол, който ухаеше на цветя. Пен винаги бе смятал, че такива силни питиета се поднасят в малки чашки, но господарят на Мартенден явно не се скъпеше за гостите на трапезата си.
— Опитайте това питие. Дестилира го една жена от нашето село. — Русилин вдигна чашата си за наздравица и отпи, същото направи и Клий.
Пен вдигна своята чаша да отвърне на наздравицата. Щом я доближи до устните си обаче един глас в главата му пропя: „Пенрик, Пенрик, Пен, пен, пенпенпен, Пен! Пен!“. Прозвуча като пъшкането на човек, който пробива тухлена стена с чук. Пен се ококори и побърза да се усмихне с надежда да прикрие смущението си.
„Дездемона?… Какво?“
„Отпий съвсем малко и го задръж в устата си. Не гълтай. Постарай се да го изплюеш незабелязано в салфетката си.“
Понеже не знаеше какво друго да направи, нито защо се налага да постъпва по този начин, Пен последва указанията ѝ. Като цяло питието беше приятно, много сладко и ароматно, но с горчив привкус.
„Аха. Сироп от мак. Без други примеси. С това можем да се справим. Добре, можеш да пиеш, но много бавно. И гледай да не проличи, че знаеш.“
„Защо?“
„Защото искаме да видим какво ще стане.“
Пен си спомни, че Рухия е била шпионка. Доверен агент. Която плавала в бурни води, каквото и да означаваше това, освен че беше поредният пример за влудяващия навик на Тигни да загатва за разни неща, без да ги обяснява. Заля го усещането, че неволно е попаднал в странна буря сред непознати води.
Течността в устата му стана неприятна на вкус и Дездемона прошепна в главата му напук на онова, което му крещяха сетивата му: „Добре. Вече е безопасно. Може да преглътнеш.“
Пен преглътна, без да се задави, и успя да каже с известно усилие:
— Много интересно. Ухае на лайка.
— Да, и аз мисля, че лайката е една от съставките, макар че стопанката пази рецептата си дори и от мен. Казват, че лайката има силно успокояващо действие. — Русилин отпи от своята чаша с нескрита наслада и погледна добронамерено Пен. Когато не беше подправено със сироп от мак, питието явно бе значително по-приятно на вкус.
Разговорът постепенно се забави. Пен отпиваше бавно, а двамата братя го наблюдаваха с неотклонното внимание, с което куче или котка, свикнали да получават по нещичко от трапезата, следят всяка хапка на господаря си, готови за скок. А когато Пен се прозя — не беше нужно да се преструва след обилната храна и виното, — двамата сякаш се поуспокоиха. Стана му топло, макар в стаята да се събираше хлад заедно с отслабващата светлина през тесните прозорци и сгъстяващите се вечерни сенки, и Пен разкопча горното копче на туниката си.
Допи чашата си и каза:
— Наистина успокоява много, милорд.
— Ще предам на стопанката колко ви е харесало питието ѝ — обеща Русилин, после отнесе чашата при шкафа и я напълни отново, застанал с гръб към стаята.
„Непохватно — коментира Дездемона. — Явно отровителството не е неговата стихия. Макар че, като се има предвид кого си е набелязал, едва ли е нужно да се старае особено.“
Тя пък как беше станала такъв експерт? Не му се наложи да прибягва до артистичните си възможности, за да поеме с ококорени очи втората чаша, която Русилин му подаде. Горчивата жилка беше дори по-силна, отколкото в първата чаша.
„Явно не искат да рискуват, като гледам“ — разсъждаваше Дездемона, докато питието се превръщаше на помия в устата му.
„И какво да правя сега? — попита Пен. Започваше да се паникьосва. — Всеки момент ще повърна.“
„Играй им играта. Преструвай се, че си пиян и ти се спи. Сигурна съм, че знаеш как изглежда препил човек.“
Знаеше, при това от личен опит. Макар и само един. Препиването и махмурлукът, също като екзекуциите, бяха ценен урок, който беше усвоил на млада възраст.
— Това питие си е направо сънотворно, идеално преди лягане — отбеляза той, като се постара да заваля леко думите си.
— Прав си — каза Клий и отпи от своята чаша, която си стоеше все пълна.
Пен се прозина отново, още по-широко.
— Ше прошаваш, млорд — смотолеви той и отпусна глава върху ръцете си на масата. Възцари се тишина.
„На Копелето сълзите… — прошепна настоятелно той в главата си. — И сега какво?“
„Прави се, че спиш. Ако си мислят, че планът им е успял, няма да те вържат. — Замислена пауза. — Не че връзването би ни затруднило особено, обаче защо да си създаваме излишна работа?“