Най-накрая се чу гласът на Русилин:
— В безсъзнание ли е? Провери му очите.
Клий хвана Пен за косата, повдигна главата му, а после и единия му клепач. Пен се овладя, макар онова с косата да болеше, и се постара да подбели очи.
— По-скоро спи — изказа се посветеният, — но и това ще свърши работа. — Пое си дъх. — Готов ли си?
— Да. Да приключваме.
С общи усилия вдигнаха Пен от стола и прехвърлиха ръцете му през раменете си.
— Ха — изпухтя Клий. — Лорд Говедарчето не е толкова лек, колкото изглежда.
— Тия, жилавите, е трудно да ги прецениш — каза Русилин. — Вече си мислех, че никога няма да заспи.
Не изглеждаха много ентусиазирани като за съконспиратори, помисли си Пен. Нито дори особено развълнувани. Това го изпълни с известно негодувание. Явно само той изпитваше силни чувства във връзка със случващото се. Погледна през мигли.
Двамата го извлякоха с общи усилия на дългия балкон, вече потънал в дълбоки вечерни сенки, макар небето още да бледнееше и да бяха изгрели само няколко звезди. Смъкнаха го по някакво задно стълбище. Подминаха нивото на двора и продължиха надолу по някакви тъмни и тесни стълби. Стените бяха отчасти каменен зид, отчасти гола скала. Клий пое върху себе си тежестта на уж припадналия Пен, а Русилин откачи една халка с ключове от колана си и отключи една тежка дървена врата. Вмъкнаха Пен през прага, после Русилин се обърна и заключи вратата.
„Не трябва ли да направим нещо? Да избягаме?“ — попита притеснено Пен.
„Скоро. Двама са. Трябва да изчакаме подходящ момент, иначе усилията ни ще са напразни.“
И те бяха двама, помисли си Пен, или може би тринайсет, в зависимост как броиш лъвицата и кобилата, но мисълта за това странно числено превъзходство не му помогна особено. Дори само Русилин беше достатъчен, та Пен да се почувства в малцинство.
Не можеше да прецени дали са го довлекли в изба, склад, оръжейна или тъмница. Дългото помещение изглеждаше подходящо за всичко изброено. Високи каменни колони поддържаха тавана, достатъчно изящни за малък дартакийски храм. Високо на стената към езерото се редяха малки зарешетени прозорци с формата на полукръг, през които влизаше последната светлина по здрач. На две дървени поставки бяха подпрени снопове копия. Навсякъде имаше каци и сандъци, но до една от стените се мъдреше стар сламеник в добавка към няколко комплекта грозни окови, прикрепени към зида. Фактът, че оковите бяха ръждясали и понастоящем не оковаваха никого, не беше голяма утеха.
Братята завлякоха Пен в дъното на помещението и го оставиха на студения каменен под. Той се претърколи уж насън и зърна за миг водната врата. Погледната от тази страна, тя представляваше каменна рампа, спускаща се към широк нисък свод на нивото на езерото, чиито води се плискаха леко в основата му. Решетка, вдигната в момента, защитаваше този прокопан в дебелите стени отвор, имаше и тежки двойни врати, отворени. Една лодка беше изтеглена наполовина върху рампата, с прибрани весла. По сводестия таван танцуваха бледи отражения.
— Ще ни трябва повече светлина — каза Русилин и Клий извади кутийка с прахан от кесията на колана си и клекна до няколко лоени свещи, наредени покрай рампата и защитени от въздушното течение с шишета от евтино стъкло. Скоро свещите добавиха светлината си към сумрака… не че това помагаше на Пен. Помагаше по-скоро на похитителите му. Дали не беше изгубил още едно свое предимство, изчаквайки твърде дълго?
Когато Русилин му обърна гръб, за да потърси нещо сред сандъците, Пен завъртя леко глава, но единственото интересно нещо, което успя да види, беше стар вълнен дюшек на пода наблизо, с възглавница и одеяло в единия край. „Защо не ме оставиха там?“ А и защо дюшекът не беше близо до оковите, ако него използваха любезните похитители за постеля на жертвите си, преди да ги продадат на някой зъл търговец, идващ през водната порта от езерото?
Напомни си да лежи неподвижно и само да гледа предпазливо изпод мигли, когато братята надвиснаха над него в миг на размишление.
— Лесно беше — отбеляза Клий. — Точно както каза ти — нека сам дойде при нас. Като теле на пазара.
— Малко наивен ми се стори — каза Русилин.
— Малко глупав, мен ако питаш. Е, лорд Говедарче — каза Клий и побутна Пен с върха на ботуша си. — Съжалявам, но нуждата ни е голяма.
— Няма да усети болка. Е, ти или аз? — Русилин държеше боен нож с дълго острие. Явно го беше взел от рафтовете с оръжията. Острието лъщеше наточено.
— Това е по твоята част. А вероятно и наградата ще е твоя, ако демонът прескочи в теб.