Пен се понадигна и седна в калта.
— Можеше да прескочиш в Клий.
„Предпочитам кравата.“
— Или в лорд Русилин. — Да, защо не беше избрала Русилин?
„Ставай, Пен. Твоя работа е да ни изкараш оттук.“
Пен се надигна на колене, после се изправи някак. Заобиколи няколко скучаещи крави и излезе на пътя. Беше по-скоро фермерска пътека с издълбани коловози, но друг път нямаше тук, на стръмния източен бряг. Огледа се в двете посоки по протежение на езерото, първо на север, после на юг. Нямаше опасност да се изгуби.
„Бихме могли да тръгнем на север — подхвърли Дездемона. — Бихме могли да идем навсякъде. — Пауза. — Освен в Идау.“
— Никога не съм проявявал интерес към Идау и неговите забележителности. — Дори не се беше замислял за въпросното градче, обикновена точка на картата не по-голяма от Зелен геран, на петдесетина мили западно от Мартенмост, току отвъд границата с владенията на графа. — Но всичките ми неща са в Мартенмост. А така и не прочетох докрай книгата. Тигни сигурно вече се чуди къде съм изчезнал. Дали наистина е разрешил на Клий да ме доведе в замъка? — Дали Тигни не беше част от конспирацията на братята? Много неприятна мисъл.
„Ха. На теб Тигни може и да ти е дал разрешение да напуснеш града, но на нас не би го дал никога.“
— Значи си заподозряла нещо? Още тогава?
„Мм — измуча тя доста неясно. — Сигурни бяхме, че ще се случи нещо интересно. Но не знаехме какво. Не можехме да ти говорим на глас пред Клий, а по онова време тихата реч още не беше на разположение.“
— Всички демони ли са толкова любопитни? Или си взела това от Рухия?
„С Рухия бяхме… пасвахме си добре. И нищо чудно, защото сами я избрахме. — След тези думи Дездемона се прозина театрално. — Хайде тръгвай. Ние ще подремнем. Събуди ни, като пристигнем.“
Пен въздъхна и тръгна на юг. Тази нощ сякаш нямаше край.
Слънцето още не беше подгонило луната над източните хълмове, но небето вече сивееше с цвета на стомана, когато Пен най-после стигна до градските порти на Мартенмост. Каруци, натоварени със стоки за пазарищата, се редяха отпред въпреки ранния час. Стражарят при портата измери Пен с навъсен поглед и взе да му рецитира градската наредба срещу бездомниците и негодяите.
— Нося съобщение за просветен Тигни от ордена на Копелето — каза Пен, спирайки се на тази половинчата истина като начин да обясни както появата си, така и защо бърза да влезе в града. — Имах проблем с лодката. Вървях цяла нощ.
Името на Тигни и на ордена свършиха своето и докато Пен се влачеше по стръмната улица към високата къща, небето се разтопи до бронзово, преди да прелее в убито златисто.
Портиерът, на вид изненадващо бодър, отвори на тропането му и го зяпна изумено:
— Лорд Пенрик!
— Добро утро, Косо. Трябва да се вида с просветен Тигни. Веднага.
Имал бе много време за мислене, докато вървеше в мрака. Как можеха да се обяснят събитията от тази нощ? Защо един силен местен лорд се бе опитал да го убие? По някое време негодуванието беше отстъпило пред смущение, а репетираната гневна реч се бе изляла през пръстите му като вода.
— Мисля, че и той иска да ви види — каза портиерът. — Което не означава, че очаквахме да се появите. Последвайте ме.
Косо го заведе право в работния кабинет на Тигни, където свещите бяха почти догорели и притреперваха в поставките си.
— Просветени, лорд Пенрик дойде — каза Косо, отдръпна се и избута Пен пред себе си, после застана на пост пред вратата.
Тигни седеше зад писалището си и държеше перо. Пен се стресна, като видя книгата на Рухия отворена пред него, но още повече се стресна, като видя Клий да седи на стол пред бюрото. Свещеният и посветеният вдигнаха смаяни погледи към него.
Тигни беше облечен със… с вчерашните си дрехи. Клий беше скрил остатъците от косата си под плетена шапка. Очевидно бе положил усилия да се приведе в ред след опита за покушение и борбата с пожара в замъка, но десетте мили езда призори го бяха омачкали отново. Въпреки това изглеждаше по-добре от Пен. „Е, поне вече не оставям мокри следи навсякъде.“ Да види Клий би трябвало да го ядоса, но изтощението му пречеше да изпита силни емоции.
— Виж ти — каза Тигни, остави перото и събра пръсти пред брадичката си. — Обвинението вече е тук, а сега пристига и защитата?
На Пен не му беше до словесни престрелки, затова каза само:
— Добро утро, просветени. Вчера следобед Клий ми каза, че сте разрешили да приема покана от брат му за вечеря в замък Мартенден. Там ме упоиха, завлякоха ме в едно подземие и се опитаха да ме убият. Искаха да откраднат Дездемона. Избягах им, преплувах езерото и ето ме тук. — Примижа. Е, това май изчерпваше основното. — О, боя се, че може да сме подпалили замъка, но пък те искаха да ме набучат на копията си. — Стисна очи, после пак ги отвори. — Съжалявам и за лодката. Не много обаче.