Тигни го измери с предпазлив поглед.
— Според разказа на Клий твоят демон е взел връх, подмамил го е да те заведе в замъка, където ти си подпалил пожар, откраднал си лодка и или си избягал, или си се удавил. В първия случай вече би трябвало да си преполовил пътя до границата с Адрия.
Пен се замисли.
— Много е далече да го извървиш пеша.
— Думата на двама души срещу думата на един — каза Клий, преодолял първоначалната си парализа. — А и той е странник по тези места.
„Не просто странник, а по-странен, отколкото си представяш.“ Пен вдигна пръст.
— Двама срещу двама. Мен и Дездемона. Освен ако не броите нея като дванайсет души, в който случай мога да спретна състав от съдебни заседатели още тук и сега.
Тигни потърка челото си като човек с главоболие и ги изгледа поред, ядосано.
— Че единият от вас лъже, е очевидно. За щастие, аз имам още един свидетел. В известен смисъл. — Махна към портиера. — Косо, доведи, моля те, другия ни гост. Извини се, но му дай да разбере, че е спешно. А… и му кажи, че лорд Пенрик се е върнал.
Портиерът кимна и тръгна да изпълни заръката.
Клий избълва разгорещено:
— Просветени, нали не смятате да вземете показания от демона? Демоните са напълно неблагонадеждни!
Тигни го измери с неразгадаем поглед.
— Знам всичко необходимо за демоните, Клий.
Клий млъкна, било по стратегически причини, било защото временно бе останал без аргументи. Пен можеше да се обзаложи, че не такъв сценарий си е представял посветеният, докато е пришпорвал коня си насам. Ако наистина бе вярвал, че Пен се е удавил — един съвсем вероятен резултат от снощната схватка, — защо беше дошъл тук да отправя обвинения, вместо да се окопае при брат си? Дали пък Русилин не го беше изритал? Господарят на Мартенден със сигурност беше научил за появата на Пен в града и за особеното му положение от Клий. Кой от двамата братя пръв беше предложил да откраднат демона му?
Минутите минаваха. Пен седна на пода. Тигни понечи да каже нещо, но после махна с ръка и го остави да си седи.
Накрая откъм коридора долетя врява — портиерът говореше нещо на висок глас, чуваше се и още един, който звучеше гневливо. В стаята влезе нисък набит старец с петносана бяла роба и бастун. Тигни се разбърза да го настани на един тапициран стол. Косата на новодошлия беше побеляла и пооредяла, особено на челото, пристегната назад в тъничка плитка. Лицето му беше кръгло и набръчкано като ябълка, престояла цяла зима в мазето, но не толкова сладко. Приличаше на пенсионирал се хлебар с лошо храносмилане. Тръшна се с пъшкане на предложения му стол и подпря ръце на бастуна си.
Вътре в Пен Дездемона се разпищя. После зави сърцераздирателно: „А! А! Свършено е с нас! Това е светецът от Идау!“ Нагорещена вълна от отчаяние заля Пен, после демонът се сви на топка, толкова малка, че беше чудо как не се взриви навътре.
— Благословени Бройлин — каза Тигни и се поклони на стареца. После перна Клий по тила, докато и той не се поклони. Клий примижа, приведе се в кръста и заотстъпва назад, като правеше свещения знак и мърмореше почтително. Изглеждаше изненадан почти колкото Дездемона, макар и по-скоро застинал, отколкото трескав. Никой не можеше да се съревновава с Дездемона по трескаво отчаяние в момента.
Тигни изгледа ядосано седналия на пода Пен, изтощен и мокър, но после само поклати глава.
Беше ли това втората смъртоносна засада, в която Пенрик и Дездемона влизаха в рамките на няма и ден? А че е засада, беше очевидно, засада, замислена и осъществена от хитреца Тигни. Нищо чудно, че не бе пожелал да обучава Пен. Сигурно цяла седмица беше планирал удара си, иначе не би могъл да докара тук скърцащия старик от Идау, без никой да разбере. Как иначе да притисне в ъгъла и да задържи един толкова силен демон, освен като го хване неподготвен? А Пен беше вкарал Дездемона право в капана. Дали да не скочи и да не избяга? Само че можеше ли да скочи? И да бяга? „Трябваше да тръгнем на север. О, Дездемона, толкова съжалявам…“
— Е, благословени — каза Тигни и махна към Пен. — Взел ли е надмощие неговият демон, или не?
Старецът изгледа намръщено Пен, който на свой ред го изгледа, вече напълно объркан. След миг дядката каза:
— Не. Изобщо. Напразно си се притеснил, Тиг. А аз напразно се друсах в онази отвратителна каруца, за да дойда тук. Всичките кокали ме болят.