Сивите очи се спряха върху Пен и сякаш го всмукаха в себе си. Усещането беше като да гледаш през две дупчици към ослепително слънце, сякаш нещо гигантско, древно и реално дебнеше току отвъд ъгъла на възприятията му. Пен не беше в състояние да откъсне поглед. Всъщност май имаше желание да пропълзи на четири крака към нещото. Старото грозновато тяло изглеждаше износено като сценичен костюм, нематериално и измамно като тънък плащ върху… да, върху обикновен човек, но също и канал към нещо, което… не беше човек. Нещо, което Пен не беше вярвал, че ще срещне лице в лице приживе, пък било то и непряко.
Даде си сметка, че всяка молитва, която е изричал или измърморвал през прозявка в живота си, е била проформа, по навик. И че повече никога няма да се моли така.
— Можете ли да принудите демона му да говори? — попита Тигни.
— Сигурно, ако преди това го накарам да млъкне. Вие като бясно куче.
Клий, напук на здравия разум, попита:
— Да, но можете ли да го принудите да каже истината?
Старецът го измери с поглед.
— Не знам. Ти как мислиш? Мога ли?
Клий повехна. Но явно отчаянието му беше голямо, защото след миг продължи:
— Щом демонът не е взел връх, значи лорд Пенрик носи отговорност за поведението си, продиктувано било от лудост, било от престъпни наклонности. Сам поиска да ни дойде на гости и се отплати за гостоприемството с палеж и унищожение. Трябва да застане пред съдия за това.
— И как според теб местните съдии ще задържат магьосник против волята му? — изсумтя старецът.
Тигни се изкашля.
— Дори демонът да не е взел връх в момента, боя се, че е само въпрос на време. Демонът на просветена Рухия беше най-могъщият, с когото съм се срещал. Твърде силен за този необучен млад човек, без значение колко добри са намеренията му. Благословени, аз се отнасям много сериозно към задълженията си като заклет в храма и затова ви моля, като предпазна мярка, да спасите момчето и света от тази опасност.
Пен, който слушаше напрегнато и със свит стомах, се опита да изтъкне:
— Но аз не съм заклет в храма. Тук съм като гост.
Клий не пропусна възможността да го захапе:
— В твоя случай това едва ли е препоръка.
Тигни само поклати глава.
На Пен изведнъж му хрумна, че въпреки всичките приказки за обвинения и съдии в момента е нужно нещо друго, а не адвокатски пледоарии. Ако в стаята наистина се усещаше присъствието на бог, то трябваше да се говори по съвсем друг начин.
Той се надигна на колене и пропълзя да застане пред светеца. Вътре в него Дездемона плачеше като жена, която водят към бесилката. Тигни се опита да го спре с жест, но старецът го гледаше с любопитство и без страх.
Пен вдигна ръце с отворени длани, както би застанал пред олтара в храм. Хрумна му, че когато се молиш и когато се предаваш на бойното поле, позата е една и съща.
— Благословени, ако говоря, богът ще ме чуе ли?
Бухлатите вежди се вдигнаха.
— Боговете те чуват непрекъснато, без значение дали говориш, или мълчиш. Ти да чуеш бога обаче… това е по-рядко.
Пен реши да приеме това като типичното заобиколно „да“ на Копелето. Преглътна, замисли се дали да не сведе глава, но после реши да погледне нагоре… Към или през тези страшни сиви очи.
— Господарю бог Копеле, син на Майката, Пети и Бели. Моля те да пощадиш Дездемона. Тя е добър демон. — Замисли се над това прилагателно и множеството му значения… добра за какво?… и реши да не уточнява. — Тя няма друг живот, освен чрез мен, и ако ти позволиш, моля те… моля те, нека ѝ служа в нейната нужда. — И тогава, тласнат от безспорно най-тъпия импулс в живота си, по-тъп дори от пиянската клетва на Дрово пред набирача на наемници, добави: — И на Теб.
Тигни поклати бавно глава.
Светецът на Идау вдигна ръка и я положи върху челото на Пен с очевидното намерение да каже нещо. Нещо твърде неприятно, види се, реши Пен. Устните му се отвориха. Останаха си така. За миг, по-скоро дълбок, отколкото дълъг, взорът му се отправи навътре. Дълбооко навътре. После веждите му се вдигнаха високо в израз на изненада.
— Ха! Това е нещо ново — каза той и дръпна ръката си.
— Какво? — попита Тигни, толкова притеснен, че чак му личеше. — Белият бог ще вземе демона, нали?
— Не. Не я иска. Засега поне.
Тигни примигна сащисан. Пен затаи дъх. „Какво, какво, какво?…“
Клий запротестира:
— Но вие трябва да…
Светецът го изгледа кисело.
— Ако искаш да спориш с бога, върви в храма, момче. И там няма да получиш друго, освен протрити колене, но поне ще пощадиш ушите ми. — С тези думи светецът от Идау се опря по-здраво на бастуна си с очевидното намерение да се изправи.