Пен извика:
— Чакайте, чакайте, чакайте… Благословени, какво означава това?
Старецът го изгледа мрачно.
— Означава — честито. Вече си магьосник. — Стисна устни, след което добави малко по-любезно: — Боговете не действат в подкрепа на нашите цели, а на своите. Следователно богът има наум нещо интересно за твоето бъдеще… за вашето бъдеще. Това не е непременно благословия. Желая ти късмет. Ще ти е нужен.
Тигни ахна и попита:
— Но ние какво да правим с него?
— Не зная — каза светецът. След кратка пауза добави: — Все пак, като за начало, гледайте да не го убият на прага ви.
Все още ококорен, Тигни каза:
— Ще трябва да го закълнем в ордена.
Устните на светеца се извиха в скептична усмивка.
— Ама ти слушаш ли изобщо? Момчето току-що го заклеха. — Сбърчи нос. — Макар и не точно в ордена, ако питаш мен… — Повлече се към вратата, като си мърмореше сърдито под нос: — Ох, господарю Копеле, гърбът ми…
На прага се обърна.
— А — каза и посочи Пенрик. — Този казва истината… — пръстът му се насочи към Клий, — а този лъже. Приятни ти занимания с кашата, Тиг. — После добави заядливо през рамо: — Аз се връщам в Идау.
Двама яки посветени отведоха Клий нанякъде. Пен не знаеше къде. С по-неохотна, но и по-искрена любезност от всякога, Тигни му предложи да си почине в стаята си. Пен, който едва се държеше на крака, не възрази. Не възрази и Дездемона, всъщност не каза нищо. Съвсем се беше умълчала.
Оскъдните вещи на Пен бяха пръснати върху леглото му, но освен книгата на Рухия май нищо не липсваше. Същата съдба бе сполетяла и вещите на Клий, което означаваше, че Тигни не е знаел нищо за заговора. Пен се зачуди какво ли си е помислил свещеният, когато по някое време снощи е установил, че и двамата са изчезнали. Сигурно би трябвало да му съчувства, обаче не се получи.
Разчисти безцеремонно леглото си, съблече влажните си дрехи, взе одеялата на Клий да ги добави към своите и се мушна под завивките. Толкова изтощен не се беше чувствал и след безуспешен лов в студен дъжд. Заспа и сънува кошмар за бездънни очи.
Събуди се в ранния следобед гладен като вълк и слезе в кухнята да си измоли нещо за хапване. Знаеше, че понякога, в зависимост от настроението си, готвачите проявяват милост към посветените и дяконите, пропуснали обяда. Проявиха и към него — под формата на сух хляб, халба хубава бира и щедри остатъци от обедното меню. „Гладът е най-добрата подправка“ — така гласеше една от любимите поговорки на майка му. Пен обикновено се дразнеше, като я чуе, но след има-няма десетина минути чинията му беше празна и облизана.
Една посветена го откри в кухнята да дреме над чинията си.
— Лорд Пенрик — каза тя, — просветен Тигни моли да се явите при него горе.
Заведе го не в работния кабинет на свещения, а в една по-голяма стая откъм задната страна на къщата. Пен се поколеба на прага, стреснат от страховитата компания, събрала се около дългата маса. Тигни беше там, разбира се, както и двама по-възрастни от него свещени в белите одежди на Копелето, но имаше и един с черната дреха и сивия ширит на Бащата, с тетрадка и перо пред себе си. До него седеше едър мъж — явно градски магистрат, ако се съдеше по служебната верига на врата му. Жена на средна възраст с хубава копринена рокля и елегантен дълг елек отгоре подреждаше пред себе си купчина документи и писмени принадлежности. Всички вдигнаха глави към Пен.
Колкото до светеца, той явно не беше тръгнал обратно към Идау, а само до някое легло в къщата, защото сега седеше на един тапициран стол в ъгъла, облечен в обикновени градски дрехи, и дремеше с притворени очи. За свое облекчение този път Пен не долови присъствието на бога в него. Исполинското отсъствие не оставяше след себе си празнина, а по-скоро готовност, освободена от празния шум на живота, която чакаше високият гост да се върне.
Тигни стана и посочи на Пен един стол в края на масата с лице към прозореца. От това място Пен можеше да вижда всички хора около масата, а те щяха да виждат него дори по-добре.
— Просветени, ваша чест, милейди. — Последното, ако се съдеше по почтителното кимване на Тигни, беше предназначено за жената с копринената рокля. — Представям ви лорд Пенрик кин Джуралд от долината на Зелен геран, както вече говорихме. — Не представи Дездемона. Пен смяташе, че тя вече се е събудила, макар че продължаваше упорито да мълчи. Усещаше я изтощена и предпазлива — режим, който явно не беше характерен за демоните… още ли се боеше от светеца?