Принцесата вдигна грижливо оформените си вежди.
— Дездемона?
— Така е нарекъл своя демон — обясни ѝ Тигни.
— Дал му е име? — Веждите си останаха вдигнати. — Колко необичайно. Но иначе — да, лорд Пенрик, щом смяташ, че има нужда. — Махна към балкончето. — Заповядай.
Пен излезе, затвори стъклената врата и видя как двамата с Тигни сбират глави.
Стисна здраво резбования дървен парапет на балкона и обходи с поглед града, реката, мостовете и водениците, продълговатото езеро. Бледата линия на планинските върхове по далечния хоризонт.
— Дездемона! — само дето не изписка той. — Розиндом! Университетът! Ще се изуча за свещен! Представяш ли си?
Тя отвърна сухо:
— Ами хубаво. Четири от ездачките ми са минали по този път, макар че при три от тях се е случило преди да се съберем. За щастие.
— Сега ще е дори по-добре! Все едно ще имам свой собствен частен учител, който живее в главата ми! Ще е лесно!
— Хм. Не знам доколко си приличат образователните системи на Бражар и Саон с тази в Розиндом. А трябва да се има предвид и изминалото време.
— Чувал съм, че студентите в Розиндом се ползват с голяма свобода в града.
— Да, ако си падаш по шумни пиянски вечери.
— А ти не си ли падаш?
Стори му се, че Дездемона се усмихна. Или че би го направила, ако имаше устни.
— Може би — призна тя.
— Доколкото знам, ще съм първият просветен в рода си. Дали мама ще се зарадва, как мислиш? — Добре де, въображението му бързаше да сложи каруцата пред коня. Но щеше да прати писмо у дома по Ганс, защото по всичко личеше, че храмът бърза да го прати в Розиндом без излишно бавене и отбивки.
— Мм… — каза Дездемона. — Майките по принцип обичат да се хвалят, когато децата им се издигнат в йерархията на храма, стига да не е в ордена на белия бог. Сещаш се, жените се боят, че това може да се отрази на репутацията им на верни съпруги… знаеш колко обичат да клюкарстват хората.
— О — каза стреснато Пен. — Но това е много несправедливо, като се има предвид, че не майка ми, а баща ми… както и да е.
— Майка ти ще се гордее с теб в сърцето си — увери го Дездемона. Макар че не би могла да го знае със сигурност, помисли си Пен, защото още не беше влязла в главата му, когато се беше сбогувал с майка си, и изобщо не я познаваше. Но явно имаше доброто желание да го разведри.
— Ти ще… — започна той и млъкна. „Може ли да отида“ звучеше абсурдно. „Ще дойдеш ли с мен“ — още повече. Вече не беше у дома и не се нуждаеше от позволението на Ролш или на майка си. „Навиците умират трудно.“ — Ще ти бъде ли приятно?
— Пен — каза тя с тих глас, какъвто не беше чувал от нея преди. Пен затаи дъх в очакване. — Ти погледна бог в очите и свидетелства в моя полза и това е единствената причина още да съм тук. — Пое си дълбоко дъх през устата му. — Ти погледна бог в очите. Изказа се в моя защита. Оттук насетне можеш да разчиташ на мен за всичко, стига да е по силите ми.
Той изслуша жадно думите ѝ — с ушите си и със сърцето си. Преглътна. Кимна отсечено, втренчен невиждащо в далечните върхове.
След няколко минути, възвърнал самообладанието си, Пен влезе в големия кабинет, за да коленичи пред една принцеса и да направи най-голямата крачка в живота си.
$orig_series=Penric and Desdemona (from World of the Five Gods (Chalion))
$series=Пенрик и Дездемона (от Светът на петимата богове (Шалион))
$sernr=1
$orig_title=Penric’s Demon
$year=2015
$type=новела
Пенрик и шаманът
1.
Богове пет, колко големи изглеждаха лешоядите отблизо. Птицата кривна светлата си глава върху жилестия си врат и изгледа Инглис като късоглед старчок, сякаш не можеше да реши дали той е враг или… закуска, предвид изсветляващото влажно небе над тях. Взе да крачи насам-натам със смешните си качулати крака, после вдигна единия — увенчан с дълги и остри нокти, — докато обмисляше дилемата си. Закривеният жълт клюн сякаш се прицели. Инглис отвори пресъхналата си уста и издаде остро съскане като огън в ковашка пещ, когато натиснеш духалата. Птицата отскочи назад и разпери големите си кафяви криле като злодей в пиеса, който размахва плаща си миг преди да отправи предизвикателство към съдбата.
Съдбата, види се, беше хванала Инглис в плитчини. Изхвърлила го беше на брега. Той задраска по твърдата земя — кожената му ръкавица се беше втвърдила от студа, — но загреба единствено сняг. Още не беше достатъчно светло да прецени дали има много кръв по бялата покривка. Стръмната долчинка, която беше изкатерил снощи, беше част от залив на завет от ветровете, ледът и скалите приличаха на мозайка от бели и черни ивици, а чворестите дръвчета впиваха корени в негостоприемната земя като нокти на хищник. Главата го болеше зверски. Чувал бе, че когато замръзваш, студът притъпява усещанията, но приклещеният му крак продължаваше да пулсира. Напрегна се за последно, но не успя да го издърпа. Паднал беше под такъв ъгъл спрямо стръмнината, че нямаше сили да се надигне и да се оттласне като хората.