Лешоядът взе да подскача отново. Какво чакаше? Подкрепления? Двамата се наблюдаваха с подозрение известно време.
Чу се кучешки лай. Приближаваше се сякаш. Не обикновен лай, а дълбоки звуци, излизащи от гръд с размерите на буре. После към първия лай се присъедини втори, по-писклив, после и трети. Лешоядът плесна силно с криле и се издигна във въздуха. Уж се оттегли, но не съвсем — кацна на едно дърво с голи клони наблизо да наблюдава отвисоко кучетата. А те май бяха плод на халюцинация, реши Инглис, защото тук със сигурност не можеше да има Велик звяр… Само че кучето с дълбокия лай беше с размерите и формата на вълк, а и вълкът в кръвта на Инглис запя призивно. Животното потръпна в кучешки екстаз, близна го по лицето, търколи се в снега и размаха лапи във въздуха, после скочи пак да го близне, докато другите две обикаляха в кръгове около него, виеха и скимтяха.
„Мислиш ме за своя бог? Няма богове тук…“
Гласове.
— Какво е това?
— Нещо умряло май. Стрела, тъпо животно такова! Не се търкаляй в него, че ще увониш хижата, та знае ли се… и няма да ти е за пръв път…
— Чакай бе. Човек е.
— От нашите ли е?
Неясни силуети се движеха около него. Някой издърпа кучето настрани, но то изръмжа застрашително, освободи се и пак взе да души Инглис.
— Не. Пътник някакъв.
— И какво прави толкова далече от пътя през прохода?
— Знам ли. Глупак.
— Тръгнал е в това време и сам в тъмното? Явно е решил да се самоубие по трудния начин. Направо си е просел Копелето да го отнесе.
— Дали да не свалим трупа му в Уипуруил? Може да има награда или нещо такова.
Замислена пауза.
— Едва ли. Пък и какъв смисъл има? Да си вземем наградата сега и да си спестим труда. Дай да го съблечем, пък птиците ще му осигурят небесно погребение. За него ще е все едно.
— Ами да, крайно време е и ние да получим подарък за деня на бога.
„Аха, подкрепленията на лешояда пристигнаха.“
Задърпаха дрехите му.
— Хубав плат. Добри ботуши… помогни ми да вдигнем тези камъни, за да смъкнем и другия.
— Като гледам, май ще се наложи да отрежем смазания.
Кое, крака или ботуша? Не, нямаше да срежат ботуша, защото искаха да го вземат. Значи крака…
— Ботуши за езда. Къде е конят тогава? Сигурно е хвърлил ездача си и е избягал.
— Дали да не го потърсим? В дисагите сигурно има разни полезни неща.
— Не го е яздил по този стръмен склон, водил го е за юздата. Може да се е подхлъзнал… тъпа работа, да се катери с тези ботуши. — Пауза. — Не го виждам в ниското.
— Може и той да е умрял, ако… Махни се от него бе, Стрела, тъпо куче такова!
Ръце на колана му.
— Хей, намерих кесия!… Уф, мамка му. Няма много в нея.
— Виж колко е хубава дръжката на ножа. С камъчета. Дали са истински скъпоценни камъни?
Сумтене.
— По-скоро стъкло от Мартенмост.
Взеха да дърпат канията. Очите на Инглис се отвориха. Той посегна надълбоко, откри последните си резерви и запрати гласа си като копие:
— Не ми пипайте ножа.
Онези отскочиха ужасени.
— На Копелето зъбите, ама той е жив!
По-малките кучета полудяха, разлаяха се истерично и двамата мъже се видяха принудени да ги разритат, за да ги отдалечат от него. Голямото куче легна по корем, свило уши, скимтеше и ближеше лицето и врата му с коленопреклонна сервилност. Но ръцете, опитали се да извадят ножа му, не посегнаха да довършат кражбата. „Светотатството.“ Способностите му, горчиво си помисли той, явно не го бяха напуснали окончателно, плюс надеждата, вярата и куража.
— Бащата и Майката. И какво ще правим сега?
Съвсем същият въпрос го преследваше вече петстотин мили. Инглис остърга последната утайка от истина, останала в него, и успя да каже:
— Заведете ме у дома.
Стори му се, че плаче, но вече не го интересуваше кой ще го види. Може и сивкавата зора да беше лъжовна, защото светът наоколо отново потъмня.