2.
— Скучно ми е — проплака Дездемона. — Скучно, скучно, скучно!
Пенрик — веднага щом си върна контрола върху устните, ги изви в усмивка към страницата, по която се придвижваше перото му — каза:
— Убий някоя бълха.
— Убихме всички бълхи в двореца преди седмици. И всички въшки също.
— И всички тук без съмнение са ти благодарни — измърмори Пен. — Или биха били, ако знаеха, че го дължат на теб. — Още в началото на връзката си със своя демон, който му беше дал силите, но не и познанията на храмов магьосник, Пен се беше научил колко е важно да бъде дискретен относно приложението на магиите. Изписа следващите три думи на дартакийски, после вдигна поглед към лесовнишкия оригинал и си преведе наум следващия ред, но не го записа, преди да е проверил още веднъж дали това е точният ред, а не горният или долният. Съсипал беше не една и две страници поради невнимание.
Стисна решително устни да смълчи Дездемона, докато запише сложната медицинска фраза, после разкърши рамене и се протегна.
— Скоро ще дойде и твоята част — каза спокойно. — Още три реда и приключвам със страницата. Ще ти хареса.
— Първите стотина пъти беше що-годе интересно. После стана противно почти колкото глистите.
Навремето Дездемона бе съжителствала с една храмова лекарка-магьосница от ордена на Майката, която се бе занимавала основно с медицина и лечителски изкуства. Всъщност в дългия списък на ездачките ѝ имаше две такива жени. Точно на тях дължеше отличните си познания по дартакийски език, които беше предала и на Пен, както и опита си в медицинското приложение на магията, област, в която Пенрик… напредваше бавно.
— Няма да те карам да лекуваш хората от глисти.
— Накара ни да убием гадинките, дето ядат лепилото на книгите.
Пенрик подреди още едно изречение в главата си и остана глух за брътвежите на Дездемона, докато не го записа черно на бяло. Е, тя всъщност не се опитваше да му пречи, защото вече бе научила от опит, че колкото и забавно да е това — от демонска гледна точка пораждаше хаос, следователно беше забавно, — резултатът само удължава агонията ѝ, защото щом сгрешеше, Пен започваше страницата отначало.
Изчака го да вдигне глава и каза:
— Поне попитай принцесата-архисвещена дали няма друга куриерска работа за нас.
— Дез, вали сняг. — Пен погледна към прозореца на кабинета си — малко помещение, но поне не го делеше с никого, — на четвъртия етаж в двореца. Качественото стъкло пропускаше светлината, но не и отвратителното време. В не толкова далечната му младост в имението Джуралд, семейния му дом в подножието на великата планина, която граничеше с Кантоните на север, често го пращаха в снега навън, на лов или да провери капаните. Да седи вътре с одеяло на коленете и да не вдига нищо по-тежко от перо беше много по-приятно, нищо че малките мускулчета на очите и ръката му явно се уморяваха също като големите.
„Последен ред.“ Изправи гръб и прочете страницата внимателно два пъти, сравнявайки я с оригиналния текст. Дартакийският беше по-натруфен от лесовнишкия, пък макар и по-логичен от структурна гледна точка. После стана да вземе следващата дървена печатна плоча.
Измислил беше това улеснение, докато учеше в семинарията на Копелето към великия университет в Розиндом. Бедните студенти трябваше да вземат назаем и да споделят безобразно скъпите си учебници, което редовно водеше до караници, на два пъти до юмручни боеве и веднъж до нападение с нож. Свади, в които Пен никога не би се замесил, защото би било нечестно, а и след като се разчу, че е магьосник, пък макар и необучен, малцина от състудентите му дръзваха да го предизвикат…
— … втори път — довърши самодоволно Дез.
Напоследък тя все по-често и успешно четеше мислите му. „Въпрос на практика, предполагам.“ Процесът, уви, не беше реципрочен и това го дразнеше донякъде, макар че той пък, от своя страна, се беше научил да долавя настроенията ѝ — „толкова много, много настроения…“, — а тихата реч беше овладял почти до съвършенство и почти без да полага усилия. Когато бяха сами, ѝ позволяваше да приказва на воля през устата му, защото това, по някаква причина, се отразяваше благотворно на настроението ѝ. Виж, когато не бяха сами, да си говорят по този начин беше лоша идея, защото всички реплики излизаха с неговия глас, което смущаваше слушателите, а предвид колко цапната в устата беше Дездемона, често се случваше някой да се засегне от думите ѝ.
Изтегли следващата дървена плочка от купчината в края на работната си маса и внимателно нагласи новата страница върху нея, с лицето надолу. По навик, както когато сядаше да се храни, Пен благослови труда си със свещения знак на боговете — докосна челото си за Дъщерята на пролетта, устните — за Копелето, пъпа — за Майката на лятото, слабините — за Бащата на зимата, а накрая разпери ръка върху сърцето си за Сина на есента. А после почука два пъти с палец по устните си за късмет. Седна с изправен гръб и каза: