— Готова ли си, Дез?
— Вече не ти трябвам за това — изсумтя Дездемона, но все пак се настрои за задачата.
Пен прокара ръка над плочата. От нея се вдигна неприятна миризма на гниещо дърво и на изгоряло, заедно с дим и пара, смесени в едно. Ръката му се затопли, което се отрази благоприятно на схванатите му пръсти. Калиграфски изписаната страница потъмня и се превърна в пепел.
Пен взе четката да махне пепелта. Върху дървената повърхност на плочата имаше съвършен релефен отпечатък на страницата, готов за дворцовия печатар, който да отпечата с негова помощ колкото си иска копия — от няколко десетки до стотици. Обикновен резбар би се трудил над тази страница повече от седмица и никога не би постигнал такова съвършенство. Пен можеше да създаде десет плочи дневно. Процесът можеше да се съкрати допълнително, ако измислеше как да направи магията и с чужди ръкописи, а не само със своите, така че да не преписва предварително.
Номерът беше написаната на ръка страница да се унищожи, така че редът и безредието да се занулят. Горната магия, тази, която създаваше неща, беше скъпа; долната, която разрушаваше, беше евтина. Какво се случваше след това с плочата, щом попаднеше в ръцете на обикновени хора, не се отразяваше на тези демонични сметки. Пен можеше да прави това по цял ден.
Принцесата-архисвещена се беше зарадвала на новото му умение, когато Пен ѝ го демонстрира за пръв път, и сега го използваше редовно за официалните си документи. Извън това му беше разрешено да се занимава със своята си задача, която беше взел присърце — да размножи двата тома на просветена Рухия върху магьосничеството и медицината в достатъчно копия, за да стигнат до библиотеките на ордена на Копелето в Лесовете и Кантоните, а после в Дартака и Ибра. (А защо не в Адрия и далечна Седония? При тази мисъл Дез проточи едно стенание.) Пен беше прибавил и кратък епилог, който описваше неговата нова техника. С гордост го беше нарекъл „Допълнение на просветен Пенрик от Мартенмост, магьосник“ и се надяваше така да ускори допълнително разпространението на двутомника. Дължеше на Рухия този жив мемориал, задето го беше дарила със своя демон в часа на смъртта си, пък макар и по-скоро по случайност.
Е, по случайност що се отнася до него, нея и нейния демон. Не беше толкова сигурен за намеренията на белия бог, комуто беше служила тя и комуто служеше и той в момента. Макар че поне засега богът не се бъркаше по никакъв начин в живота му.
Някой почука на вратата.
— Влез — извика Пен.
Момиче от дворцовите пажове в синята туника на посветена към ордена на Дъщерята открехна вратата и надникна предпазливо. После отскочи и взе да маха с ръка пред лицето си, сбърчила нос от зловонните пари, които придружаваха магическото гравиране.
— Просветен Пенрик, сър. Принцесата-архисвещена ви вика в личния си кабинет.
— Сега ли?
— Да, просветен Пенрик.
Пенрик ѝ махна, че е разбрал.
— Добре. Идвам след мъничко.
Момичето побягна, а Пен стана и почна да подрежда нещата си.
„Урааа! — развика се Дез. — Нещо ново? Ще излезем навън? На въздух?…“
— По-скоро поредната досадна задача. — Пен излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.
Принцесата-архисвещена на кралския свободен град Мартенмост по закон и отколешна традиция се назначаваше от далечния Свещен крал на Лесовете. Градската харта, подписана от самодържеца, и лоялността, която Мартенмост му дължеше, го правеха кралски; разстоянието го правеше свободен. Така поне си мислеше Пен. Ако не се брояха едно-две прекъсвания, които бяха своевременно поправени с помощта на стратегически женитби, подкупи и няколко въоръжени сблъсъка, върховният дом на кин Еленовшип беше държал трона през последните няколко поколения. Настоящата управителка на Мартенмост първоначално била дъщеря на Свещения крал, а после, с течение на времето, се бе оказала сестра на следващия и леля на по-следващия.
Принцеса-архисвещена Люен кин Еленовшип беше слабичка и умна жена на шейсетина години, която вече три десетилетия изпълняваше задълженията си към храма в това малко и на практика суверенно кралство с твърдата ръка на пестелива стопанка. Когато потропа на вратата на личния ѝ кабинет, който се намираше един етаж под неговия и в съседство с дворцовите канцеларии, Пен я завари облечена с петоцветната свещена роба на високия ѝ храмов ранг. Явно или отиваше, или се връщаше от някоя официална церемония. Както обикновено, при нея беше секретарката ѝ, жена на същата възраст и със също толкова остър ум, облечена в коприните, финия лен и меката вълна, подходящи за дворцовия комплекс.