Имаше още един човек в кабинета — непознат мъж с не толкова изискано облекло. Над средния ръст, с широки плещи и в добра форма. Някъде на трийсетина години. Кестенява коса, сиви очи. Лицето и ръцете му бяха червени и със следи от измръзване. Беше се бръснал наскоро, но не се беше къпал, поне ако се съдеше по миризмата на мръсно. Ботуши за езда, чисти. Последното се стори странно на Пен. Сигурно би взел непознатия за куриер, ако не беше отличителното сиво палто с медните копчета, което надничаше изпод отметнатия черен плащ.
„Какво прави тук лесовнишка Сива сойка?“
Мъжът също го изгледа, после изгуби интерес. Пенрик се приближи да целуне пръстена на архисвещената, която протегна разсеяно ръка към изцапаните му с мастило пръсти, и попита:
— Как мога да ви услужа, ваша милост?
— Ще ти кажа. Седни, Пенрик — И кимна към стената, където имаше няколко столчета за онези гости и молители, на които принцесата гледаше с добро око. Останалите държеше прави. Сивата сойка вече беше получил столче, секретарката — също. Принцесата-архисвещена седеше в своя стол с богата дърворезба, който приличаше по-скоро на трон — приликата едва ли беше случайна, отдавна беше решил Пен, — и пак само на нея се полагаше възглавничка. Молителите не бяха насърчавани да се помайват излишно в личния ѝ кабинет, не защото принцесата се беше възгордяла, а защото винаги имаше други молители, които си чакаха реда.
Люен продължи спокойно:
— Как върви последният ти превод?
— Добре, ваша милост. Още две седмици работа без прекъсвания… — Пенрик се постара да натърти на думата, при което Дездемона се изкиска безмълвно, — и би трябвало да потегли към света по стъпките на останалите. Вече обмислям изданието на ибрийски. Ще ми е полезно, ако има начин да осигурим съвременни медицински текстове на този език, за справки. Уточних терминологията на лесовнишки и дартакийски с помощта на Хелвия и Амберейн, но Аулия от Бражар не е била лекарка. А и знанията ѝ по принцип са остарели.
Непознатият сви ръката си в юмрук върху коляното си. Явно започваше да губи търпение.
— Ваша милост… — откъсна се от устните му. Не каза друго обаче — и да имаше възражения, любезността му надделя, или пък още не беше получил исканото от принцесата-архисвещена и предпочиташе да не я дразни.
— А — каза тя. — Позволи ми да ти представя старши дознател Освил, агент от ордена на Бащата в Изтокдом. Твърди, че е дошъл тук по работа, мисията му включва преследване, което е било усложнено от някои много специфични фактори, и в тази връзка искрено моли да му осигуря помощта на магьосник.
Старши дознател беше средна позиция в йерархията на храмовите следователи. По-високо от обикновен въоръжен дознател и по-ниско от високия пост на следовател и от шеметно високия на старши следовател, който обикновено се заемаше от свещени. Макар че връзката му с палатата на Бащата в столичния Изтокдом, седалището на самия крал, добавяше известна тежест на иначе средната му позиция. Пенрик поизправи гръб заинтригуван и поздрави мъжа с приятелска усмивка и леко махване. Освил не се усмихна.
— А това е Пенрик, моят магьосник — продължи принцеса Люен.
Очите на Освил се разшириха. Без да крие изненадата си, която определено не беше от приятните, той каза:
— Това е придворният ви магьосник? Очаквах да е някой по-… ами, по-стар.
И по-добре облечен може би? Пенрик много си обичаше трудно спечелената бяла роба на посветен в ордена на Копелето и адски много се гордееше с ширитите на рамото, които го бележеха като свещен и магьосник, но бързо се научи да не ги облича, когато работи. Или поне когато работата му включва демон на хаоса с особено чувство за хумор. В резултат обикновено се разхождаше из двореца облечен като опърпан чиновник, за какъвто несъмнено го беше взел Освил. Придворните и служителите от администрацията го познаваха и дрехите му рядко представляваха проблем. Стига да го предупредяха навреме, можеше да се нагизди повече от достатъчно…
Сети се за недовършения превод, прогони напъпилото любопитство и предложи: