— Бихте могли да опитате с просветен Тигни от ордена на Копелето на Каменна улица. Той отговаря за всички храмови магьосници в тази епархия. — Не че това тайно братство имаше много членове. И не че Пенрик спадаше към тях, защото той дължеше лоялност директно на принцесата-архисвещена в замяна на образованието си.
— Вече бях при Тигни. Той ме изпрати тук — изръмжа Сивата сойка. Беше и объркан, и ядосан. — Обясних му, че ми трябва някой силен магьосник.
— Надявам се — тихо каза принцесата, — че не бързате да съдите по външния вид, когато провеждате своите разследвания, дознателю.
Освил застина, но преглътна евентуалния опит да отвърне на това наблюдение, понеже и утвърдителният, и отрицателният отговор биха били еднакво неуместни.
На Пен чак му дожаля за човека — самият той си беше патил един-два пъти от острия език на принцесата, съвсем заслужено, впрочем.
— И за какво ви трябва този силен магьосник, сър? — кротко попита той.
Принцесата махна с натежалата си от пръстени ръка.
— Разкажете отново историята, дознателю. Този път малко по-подробно, ако обичате. Ако наистина нещо толкова опасно се е появило на моя земя, трябва да знам всичко.
Освил си пое дълбоко дъх, като човек, който се кани да разкаже една и съща история за… май за трети път, пресметна Пенрик, в рамките на един ден. Е, поне вече вероятно я беше отрепетирал добре.
Дознателят се обърна директно към Пенрик.
— Какво знаете за лесовнишките кралски шамани?
Пен се стресна, но се постара да не му проличи.
— Не много. Не съм срещал такъв лично. Доколкото знам, тяхното общество се опитва да възстанови част от горската магия на Старите Лесове, смятана за изкоренена в периода на завоеванията на Одар Велики. Искат да възстановят изгубената традиция, но така, че да е съобразена с правилата и реда на храма.
Дартакийските завоевания в Лесовете датираха отпреди пет века и бяха останали в историята като ужасни години на тежки битки, продължили цели три поколения. Още три поколения по-късно империята на Одар се беше разпаднала заради вътрешни противоречия. Но когато дартакийският прилив се отлял, храмът останал, а старите горски племена, пръснати колкото от дартакийските оръжия, толкова и от изминалото време и променения свят, така и не се възстановили. Пенрик нямаше представа защо свещените крале на Лесовете, възобновили властта си, макар и дълбоко променени на свой ред, бяха одобрили и финансирали този опит за възраждане на древно знание, след като бяха разполагали със способни и верни храмови магьосници, и сега заинтригуваният учен в него за пореден път се запита — защо ли?
— Магията на шаманите е човешко дело или най-малкото е възникнала от света, а не идва от боговете, какъвто е случаят с демоните — продължи Пенрик. — Говори се, че в старите гори племенните шамани свързвали воините с духовете на свирепи животни, за да ги дарят със сила и жестокост в битките. Самите шамани също били създавани по подобен начин, но доста по-сложно. Духовете на животни били жертвани в други животни от същия вид и така поколение след поколение, натрупвали се, докато животното не се превръщало в нещо друго, във Велик звяр. Когато такъв дух бил прехвърлян в човек, той му давал сили и способности, не много по-различни от онези, които демоните на белия бог дават на магьосниците. — Изкашля се и добави: — Въпреки различния произход на тези дарове.
„Хмм“ — каза Дездемона, но не възрази.
Пенрик си пое дъх да продължи, но принцесата вдигна ръка.
— Пенрик обича да чете и с радост би ни споделил всичко, което знае по въпроса. Но може би не всичко наведнъж? Моля, продължете, дознателю.
Сивата сойка потърка с ръка челото си, сякаш го мъчеше главоболие, и се намръщи.
— Да. В столичния орден на Бащата за пръв път чухме за тази история след бъркотията на погребението, тоест твърде късно. Трябвало е да ни повикат още когато са намерили тялото. Както и да е. Изпратиха ме да разследвам съмнителна смърт в имението на един от по-незначителните клонове на рода Глиганскиброд, на десетина мили от Изтокдом. Графът не живее там, за щастие, макар че ако живееше, сигурно щяха да изпратят някой по-старши от мен. Оказа се, както показа разследването ми, че един от синовете в семейството, млад мъж с военни амбиции, Толин кин Глиганскиброд, купил диво прасе, уловено живо от някакви ловци. Глиган. Няколко седмици го държал в кочина в имението. По-големият му брат решил, че младежът готви глигана за някаква забава с приятелите си, защото не се опитвал да го опитоми, а правел точно обратното — тормозел го, за да го вбеси още повече. Макар че и в двата случая става въпрос за върховна глупост. Когато една сутрин открили Толин в кочината без риза и с разпран корем, а глигана — с нож в гърлото и с изтекла кръв, семейството и прислугата решили, че се касае за обикновена злополука. Дали месото на глигана на кучетата. Тялото на Толин било измито и подготвено за погребението в стария семеен храм на имението, а ритуалът бил извършен от местния свещен. И точно тогава всичко се объркало, защото никое от свещените животни не дало знак, че неговият бог е отнесъл душата на младежа, нито Синът на есента, както се очаквало, нито Копелето, нито някой от другите. Семейството решило, че по някаква неизвестна за тях причина душата му е останала да се скита безпризорна. И чак тогава свещеният поискал помощ от ордена.