„И са му пратили тази сойка“ — изписка Дездемона. Пенрик стисна решително устни.
— В кочината нямаше какво да се види, глиганът вече беше изяден, но аз убедих семейството да огледам тялото. Явно никой преди мен не беше забелязал, че освен голямата рана на корема има и малка рана от нож точно под лявата гръд на младежа. Което превърна злополуката в убийство.
— Ха — възкликна Пенрик.
— Огледах ножа и установих, че е твърде широк, за да е причинил раната в гърдите, както и твърде широк за канията, която Толин е носил на колана си. Изобщо не е бил негов. Претърсихме кочината, района около нея и на практика цялото имение, но така и не намерихме нож с подходящите размери. Явно онзи, който е пробол младежа в сърцето, е отнесъл оръжието със себе си.
„Ха“ — каза Дездемона. Не личеше да е особено впечатлена. Присвои си устата на Пен и попита с интонацията на просветена Рухия:
— Разбрахте ли кое нараняване е било нанесено първо — на гърдите или на корема?
„О, това вече е интересен въпрос“ — отбеляза Пен и реши да ѝ прости за неразрешената намеса, не на последно място защото Освил ги погледна с уважение.
— Не. Не мисля, че бих могъл да определя това дори ако ме бяха повикали навреме, още когато са открили тялото. Разпитах приятелите на Толин. Никой от тях не разпозна ножа, но поне научих, че Толин е бил близък с кралски шаман, наскоро сдобил се със силите си. Един от по-малките синове на северния род Вълчаскала.
Принцесата кимна.
— Този клон на рода им е известен с кралските си шамани още откакто крал Биаст Добрия възкресил тази практика един век преди аз да се родя. Или поне се славеше с това, когато още живеех в кралския дворец в столицата.
Сивата сойка кимна и каза:
— Все още е така. Въпросният шаман, Инглис кин Вълчаскала, се опитвал да ухажва сестрата на Толин, но без особен успех. Потърсих го и разбрах, че е изчезнал от Изтокдом, без да се обади на никого в шаманското общество, ден след смъртта на Толин. Началниците му разпознаха оръжието като ритуален нож, но не откриха признаци да му е направена магия. Тогава убедих своите началници да издадат заповед за задържането на Инглис, както и да отпуснат средства за издирването му, което се оказа по-трудната задача. Описанието на Инглис — среден ръст, тъмна коса и тъмни очи, на двайсет и няколко, — не ми свърши никаква работа, защото такива като него, оказа се, има много по пътищата в този сезон и никой не го е запомнил. За щастие яздел хубава светла кобила, подарък от семейството по повод издигането му в шаман, която направила впечатление на всички лодкари и конярчета в крайпътните ханове от Долен Щърк до горното течение на Люр, чак до Сврача река. Точно там намерихме кобилата, окуцяла и продадена на един ханджия, който се надявал да я препродаде за разплод. Това беше последната следа, която открих.
Пенрик се изкашля.
— Предвид що за човек преследвате, защо началниците ви в Изтокдом не са ви дали магьосник от самото начало?
Освил стисна зъби.
— Дадоха ми. Магьосник, шестима кралски стражи и трима коняри. На пътя при Сврача река възникна… разгорещен спор накъде е тръгнал Инглис. Просветен Листер настояваше, че е поел към Дартака или Саон, на изток, за да се отърве от преследване, щом пресече границата и излезе от владенията на Лесовете. Аз смятах, че е поел на север, по същите причини, към планинските проходи, които водят към Адрия или Карпагамо.
Принцесата вдигна брадичка.
— Ако е така, значи е направил грешка. Сняг затрупа проходите още преди седмица. Отварят се чак през пролетта. Освен ако не мислите, че е надбягал нашите есенни бури?
Освил направи печална физиономия.
— Бурите в Гарванов гребен? Трябва да е летял, за да ги надбяга. Надявам се да го открия някъде над вашето езеро, притиснат от снеговете като окъснял търговец.