— И къде е сега вашият столичен магьосник? — попита Пенрик.
— Преполовил е пътя до Дартака, предполагам — изръмжа Освил. — Заедно с останалите, защото отказаха да се делят.
„Този не си поплюва — каза Пенрик на Дездемона. — Малцина биха продължили по своята следа, след като спътниците им ги изоставят.“
„Или е типичен представител на ордена на Бащата — отвърна тя, — всезнайко с бастун в задника и капаци на очите.“
„Кой сега съди прибързано?“
И наистина, този човек беше изминал, колко, четиристотин мили от Изтокдом до Мартенмост по разкаляни пътища в навечерието на зимата, пришпорвайки не само себе си, но и десетината си злополучни спътници. И бе изгубил надпреварата на косъм. Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.
Пенрик попита предпазливо:
— Какви точно са силите на този шаман, дознателю? Доколкото ви е известно на вас и на вашия орден в столицата? Добре е да знам, щом ще ви съдействам в ареста. — „Или ще го извърша вместо теб, както изглежда.“
Освил разпери почервенелите си ръце.
— Говори се, че шаманите притежават силата да убеждават и принуждават, а в най-силната си форма тази им способност може да хвърли върху човек заклинание за принуда, което да трае със седмици. Заповедния глас, така го наричат.
Пенрик се подсмихна.
— Свещеният крал май трябва да ги използва като кралски адвокати, а не като кралски воини.
Сойката го изгледа сърдито.
„Без шеги, значи. Добре де.“
— Чувал съм също, че този глас не действа на магьосници. Или по-скоро, не действа на демоните им.
„Това всъщност е вярно — промърмори Дездемона. — Напомни ми да ти разкажа за онзи шаман, дето Рухия го срещна при една от мисиите си в Изтокдом и който се опита да я съблазни.“
„Успя ли?“
„Да, но не с помощта на гласа си…“
С цената на известно усилие Пен отново насочи вниманието си към дознателя. „По-късно ще ми разкажеш.“ Току-виж открил в разказа ѝ нещо полезно извън историята за съблазняването.
— Но не ми е ясно — продължи Освил и измери Пенрик с недоверчив поглед — какво става, ако заповедният глас не подейства на демона, но подейства на магьосника.
„Аз ще те спася, Пенрик! — обеща с драматичен тон Дездемона. — Освен ако и ти, като Рухия, поискаш да не бъдеш спасяван.“
Пен реши да не ѝ обръща внимание.
— Какво друго? — попита той дознателя.
— Също като предците си, днешните шамани са страховити и безмилостни в близък бой.
Затова му бяха отпуснали шестимата кралски стражи, съобрази Пен. Които сега пътуваха към Дартака. Как щеше да се изправи той пред отчаян убиец, майстор на бойните изкуства и жаден за кръв маниак? Не че също не притежаваше известни умения — бързина, способност да изненадва противника и да му отвлича вниманието, но… Май щеше е добре да си вземе ловния лък. Онзи, големия, който стреляше надалече.
„Непременно го вземи — каза Дез. — Никак не ми се иска да те заменя със случайно преминаващ човек или животно, а точно това ще стане, ако не внимаваш.“
Когато човекът им умреше, демоните, освободени от смъртта му, принудително прескачаха в друго живо същество. Когато храмов магьосник легнеше на смъртния си одър, предварително одобреният му наследник чакаше наблизо, готов да приеме демона. Уви, не всички магьосници умираха по график и в леглото си… „Би ли могла да прескочиш в шамана?“
„Не. Той вече ще е пълен.“
„Ха. Значи ще ти остане само Сивата сойка…“
Дездемона потръпна деликатно.
Уверен, че демонът му ще направи всичко по силите си — а то не беше малко, — за да го опази жив, Пен призна пред себе си (и пред нас, вметна Дез), че тази зловеща история е събудила любопитството му в най-висша степен. Изправи гръб, готов да предложи доброволно услугите си, които така или иначе щяха да поискат от него. Но дознателят не беше приключил.
— Горските шамани са имали и друга задача. На тях се е падало да върнат от бойното поле душите на убитите воини — онези, които приютявали духовете на животни, — за да преминат определени пречистващи ритуали, без които боговете не можели да ги поемат. Иначе душите им били обречени да се скитат изгубени.
— Чел съм нещичко за това — каза Пенрик. — Става въпрос за знаменосците, нали? Знаем как духовете понякога остават свързани с някое конкретно място. На същия принцип шаманите ги свързвали към знамето и после ги връщали у дома. Значи наистина са го правели?
— Аз… Не знам. Може би. Въпросът е, че… — Освил се поколеба. — Както станало ясно на погребението на Толин, никой от боговете не е прибрал душата му. Възможно е той да ги е отблъснал от отчаяние, или пък те да не са го приели по някаква причина… но така ли иначе душата на младежа е останала тук. Обречена да избледнее и да се разпадне. Или още по-лошо, била е омърсена неволно от някакъв недовършен ритуал, който ѝ пречи да се съедини със своя бог. — При мисълта за това светотатство Освил се намръщи.