Пен изпитваше същото. Да убиеш човек е престъпление. Съзнателно да отдалечиш душата му от боговете, да му отнемеш не живота, а онова тайнствено и вечно битие след смъртта, беше грях от най-тъмния и жесток вид, кражба с неимоверен мащаб и последици.
— Помолих за храмов усещащ, който да претърси имението за духа на Толин. Пратиха една жена, но тя не откри нищо. Е, не „нищо“. Каза, че е усетила присъствието на няколко тъжни, избледнели и много стари призрака, по на няколкостотин години. Но отчаяният и объркан дух на наскоро убит човек би трябвало да се вижда съвсем ясно, обясни усещащата. Душата на Толин не била там, и толкоз. — Освил си пое дълбоко дъх. — Когато избягал, Инглис не взел нищо, което да не е било негово, затова не е обвинен в кражба. Мисля, че за това… обвинението може и да греши.
Челюстта на Пенрик увисна.
— Мислите, че е откраднал призрак?
Или по-правилната дума би била „отвлякъл“? „Взел за заложник“? За това престъпление трябваше да се приеме отделен закон. Но пък свещените в ордена на Бащата обичаха правните спорове, нали така?
„Зарежи ордена на Бащата — измърмори разтревожено Дездемона. — Дъртаците в сиво няма да са нито единствените, нито най-страховитите, които ще проявят интерес към тази кражба…“
Принцесата-архисвещена също бе зяпнала дознателя с изумление. Явно не ѝ беше споделил тази си тревога в първия им разговор. Стиснал устни, той се размърда неспокойно и махна отривисто, сякаш за да се дистанцира от собственото си умозаключение, но само миг по-късно ръката му се сви в юмрук.
— Началниците ми смятат, че греша. Но аз мисля… убеден съм, че съм прав.
3.
За облекчение на Освил, принцесата-архисвещена се отнесе към историята му достатъчно сериозно и му зае не само придворния си магьосник, но и малък отряд от дворцовата стража, местни мъже от ордена на Дъщерята, чиято задача беше да пазят храмовата собственост и поклонниците. Уви, всичко това отне твърде много време и групата им потегли чак на следващата сутрин.
Освил бе използвал времето според възможностите си — обиколил бе долния град на другия бряг на река Линет, където спираха търговци и кервани и където бяха странноприемниците, таверните, ковачниците, седларите, конюшните и другите занаятчии и предприемачи, обслужващи потока от пътници. Доковете и кейовете, които обслужваха езерния трафик, вече утихваха с идването на зимата, макар езерото още да не беше замръзнало. Ала никъде не откри надеждна информация за самотен пътник, който да отговаря на описанието на шамана.
Когато групата им най-после мина през градските порти и пое по главния път на север, който се точеше покрай западната дъга на езерото, окъснялото зимно слънце вече се издигаше сиво и златно. Снегът беше спрял и замръзналите коловози бяха покрити само с тънка бяла кора, отъпкана и мръсна. Градът остана зад тях, дългата долина на езерото се разшири и Освил впери свъсен поглед към далечния бряг, тъмен на фона на светлеещото небе. Там брегът беше стръмен, а черните фермерски пътища и пресеченият, обрасъл с ниски шубраци терен не бяха подходящи за беглец, който иска да се придвижи бързо. А ако бе решил да се скрие някъде? Районът изглеждаше малък на картата, но не и в действителност.
Не, най-добре беше да подходи към проблема логично — да започне с най-вероятното и ако не открие плячката си там, да премине към по-слабо вероятните възможности. Впери поглед между потрепващите уши на коня си, решен да не обръща внимание на умората.
Завъртя се да погледне през рамо към спътниците си, един сержант и четирима стражари, навлечени заради студа. После погледна настрани към новия си магьосник. Този поне умееше да язди, за разлика от предишния, който не само беше градско чедо, несвикнало с конско седло, а и възрастен и въздебел. Този Пенрик приличаше на юноша, слабичък, с руса коса, стегната на плитка, и ясни сини очи, които излъчваха жизнерадост — не толкова очарователна, колкото дразнеща, ако питаха Освил, предвид безбожно ранния час. Не беше за вярване, че младокът вече се кичи с титлите на просветен и свещен. Нито че притежава способностите на храмов магьосник.