На всичкото отгоре принцесата-архисвещена беше разделила парите, отпуснати за мисията им — за тях Освил ѝ беше благодарен, — между сержанта и магьосника, което определено не беше повод за благодарност. Те бяха нейни доверени хора, вярно, но точно такова разделение на властта беше станало основната причина за ненужните и вбесяващи забавяния по пътя от Изтокдом. От друга страна, храмовите стоянки за подмяна на конете бяха истинска благословия и той отправи наум благодарствена молитва към Дъщерята на пролетта за даровете ѝ, пък били те предоставени посредством заядливата ѝ високопоставена служителка, принцесата. Освил рядко си бе имал вземане-даване с архисвещени, а с принцеси — никога. Комбинацията на двете в това женище, събудило спомените на Освил за най-строгата му леля, беше плашеща. Макар че придворният ѝ магьосник май се чувстваше съвсем спокойно в нейно присъствие, сякаш наистина му беше леля.
След десетина мили наближиха красив замък, издигнат на малък остров близо до брега. Освил го следеше с поглед още от завоя насам и любопитството му растеше. Щом се изравниха със замъка, просветен Пенрик насочи коня си натам. Подвижното мостче беше продънено, гредите му — почернели. Онова, което се виждаше от двора, беше потънало в сенки, пусто и зловещо.
Пенрик се загледа замислено натам, после измърмори едно „ха“ и обърна коня си.
— Какво е това място? И какво го е сполетяло? — попита Освил. Последвал бе магьосника, но току се обръщаше да погледне през рамо.
— Замък Мартенден. Родът Мартенден доскоро имаше значително влияние в този район, за добро или за зло, но преди четири години и половина крепостта изгоря. Господарят на замъка беше обвинен във… ъъ, в опит за убийство, но успя да се изплъзне на градските власти и избяга на север през планините заедно с част от хората си. Чу се, че е събрал наемнически отряд в Карпагамо, но, за щастие, вместо да се върне тук и да създава проблеми, изглежда, се е включил във войните на ибрийския полуостров. Явно е сметнал, че там има по-голям шанс да възстанови изгубеното си състояние.
Безкрайните войни срещу рокнарийските еретици квадрианци в онези далечни земи привличаха като магнит безимотни мъже, както почтени, така и ренегати. Освил кимна, в знак че разбира.
— Но защо градските власти не са възстановили замъка? Местоположението му е идеално да защитава основните подстъпи към града.
— Защото се води съдебно дело. Лорд кин Мартенден съумя да се превърне в обвиняем както по гражданското дело за опита за убийство, където ищец е градският съвет, така и за, ъъ, определени неблагочестиви дела, където ищец е храмът. Сега и двамата ищци имат претенции за замъка, а съдебните зали на Мартенмост се превърнаха в бойни арени. Хората вече се хващат на бас за изхода от поредното обжалване.
Освил се замисли над казаното и сви устни.
— А знаете ли дали наистина е бил виновен за престъпленията, в които го обвиняват? Защото когато става въпрос за подобни съдебни спорове… интересите на този или онзи могат да имат неочакван ефект върху решението.
— О — рече Пенрик и се подсмихна. — Сигурен съм, че е бил виновен. Имаше благонадеждни свидетели. И самопризнания.
Магьосникът не продължи и насочи вниманието си към селцето от другата страна на пътя и по-точно към стария му хан, който можеха да използват като източник на греян сайдер и информация. Докато спътниците му се възползваха от първото, Освил се зае с второто. Да, каза ханджията, млад мъж с такова описание може и да бил минал оттук преди седмица, но пък много пътници се отбивали в хана и не се задържали дълго, а продължавали към по-големите градчета по брега на езерото. Не за пръв път Освил си пожела Инглис кин Вълчаскала да бе бил така добър или предвидлив да се роди с голямо родилно петно на лицето или с шест пръста на лявата ръка, или да беше пораснал до великански ръст, или да беше останал джудже, или поне да куцаше или да заекваше — изобщо, да се отличаваше с нещо запомнящо се, нещичко поне.
— Мислите ли, че ще познаете този проклетник, ако изобщо го доближим? — попита той Пенрик, след като яхнаха отново конете и поеха на север. Вече едва сдържаше яда си.
Младокът се замисли за миг-два, после каза:
— О, да. Ако е шаман, Дездемона със сигурност ще го познае.
— И коя — все така ядно продължи Освил — е тази проклета Дездемона, за която говорите постоянно? — Съпруга? Сестра? Любима? Не беше част от групата им във всеки случай.
Пенрик… просветен Пенрик… боговете да са им на помощ, примигна.