— О! Извинете. Съвсем забравих, че не съм ви запознал. Дездемона е моят демон. — И взе че му се ухили жизнерадостно.
— Дали сте име на демона си?
— Ами, да, беше наложително. Така ѝ е по-лесно да не се отклонява. Тя е доста сложна персона.
В теологичните представи на Освил демоните не бяха никакви персони, а стихийни проявления на… е, не точно на природата. Неприродни стихийни сили. Идваха от боговете или поне от един от тях, но това не ги правеше свещени или благочестиви.
— Мислех, че демоните са проявления на фундаменталния хаос. И не са способни да бъдат каквото и да било друго.
— В началото са такива, вярно е. Не са никакви. Почти като новородените деца. Но също като децата, те се учат. Или може би подражават. Учат се от хората и от околния свят и пренасят голяма част от това знание, когато прескачат от един господар в следващия. Онова, което ние възприемаме като добро или зло в тях, всъщност идва от човешките им ездачи, а не от самите демони.
Освил се замисли върху тази нова концепция и свъси чело.
— Мислех, че са сили на унищожението и като цяло са изключително опасни.
— Е, такива са, но унищожението не е зло по определение. Зависи как се прилага. Докато е била с просветена Хелвия, храмова лекарка-магьосница, Дездемона е унищожавала камъни в жлъчката — чувал съм, че това заболяване е съпроводено с много силна болка, — а също брадавици и понякога дори тумори. — Сякаш се разсея за миг, а после добави: — Както и глисти. Знаете колко отслабват хората, които имат глисти. Макар че за глистите има и обикновени лекарства, които можеш да си купиш от аптекаря.
Магьосници се срещаха рядко, а лекари-магьосници — още по-рядко.
— Никога не съм срещал такъв лекар.
— Доколкото знам, орденът на Майката ги пази за специални задачи. — Млъкна отново за миг, преди да продължи: — Демоните възприемат и пола на ездачите си. Дездемона е била притежавана от десетина жени — плюс лъвицата и кобилата, — затова поведението ѝ е като на жена. Тя е изключително стар демон. Не е възпитано да говориш за възрастта на една жена, Пенрик! — Магьосникът затисна устата си с ръка. — Ъъ, извинете. Това беше Дез.
— То… говори? През вашата уста? Но не е взело връх?
— Тя. Да, говори, и не, не е взела връх. Понякога стават много приказливи, нали са десет и прочие. Така че ако ме чуете да казвам нещо странно, ъъ… може и да не съм точно аз. Предполагам, че е редно да ви предупредя за това.
Смяташе се, че внезапната промяна в поведението и речта е признак, който да покаже на обикновения човек — храмовите усещащи си имаха друг начин, — че демонът е взел връх и е поел контрола над тялото на своя ездач. Но ако демонът постоянно дрънкаше през устата на ездача си, как да разбере човек, че е настъпило тревожното събитие? Освил отдалечи лекичко коня си от коня на магьосника.
Пенрик продължаваше да дърдори:
— Докато бях в семинарията, веднъж седнах с перо и хартия и се опитах да изчисля истинската ѝ възраст, като събера годините на всичките ѝ ездачки. Където беше възможно, използвах за ориентир събития с добре известна датировка, като управлението на даден крал или нещо друго.
Впечатлен въпреки скептицизма си, Освил попита:
— Как се оправяте с всички тях? И оправяте ли се изобщо?
Пенрик пусна юздите, вдигна ръце и размърда пръсти, сякаш доволен, че са на мястото си.
— Десет дами, десет пръста. Много удобно.
— Аа — изсумтя Освил.
— Храмът планирал да прехвърли звездния си демон в друга лекарка след смъртта на Хелвия, но вместо това той прескочил в една старша дяконка, Рухия, която била от Мартенмост по онова време. Аха, ясно… — Пенрик примигна разсеяно, — Хелвия била в Мартенмост по онова време. Винаги съм се чудил за това. Та значи тукашният орден на Копелето моментално се възползвал от шанса си, обявили Рухия за свой човек и набързо я издигнали в свещена. В замяна Рухия служила вярно и ъъ… разнообразно на ордена и на храма през следващите четиридесет години. Определено е пътувала много във връзка със задълженията си. И при едно такова пътуване, преди четири години, получи сърдечен удар на пътя за едно градче в Кантоните, Зелен геран. Аз се случих наблизо и… ето ни всички тук.
— На колко години бяхте тогава?
— На деветнайсет.
Значи сега беше на двайсет и три. А още изглеждаше на деветнайсет. Добре де, на двайсет, редактира преценката си Освил. На деветнайсет и половина.
— Сигурно още тогава сте имали научни интереси въпреки крехката си възраст?