— Ни най-малко. Обичах да чета, но в Зелен геран няма много книги.
— И все пак сте се изучили за просветен само за четири години? — Обикновено това отнемаше шест.
— За три. Върнах се да служа на принцесата-архисвещена миналата пролет. Работата е там, че… ние вече бяхме минали през обучението за свещен четири пъти. В известен смисъл. И два пъти бяхме учили медицина. Така че беше по-скоро… опресняване на знанията. Опитах се да убедя семинарията да ми даде пет степени на свещен едновременно, но те не се вързаха. Жалко.
— Предполагам, че… било е все едно си имате свой собствен, вътрешен учител? — Което намирисваше на измама, като си помислиш. Лесно му е било да преписва на изпитите.
Пенрик изкриви лице в гримаса.
— Нещо такова, да. Макар че Дездемона адски много се забавляваше на устните ми изпити, като не проронваше и дума. Би било мечешка услуга, Пенрик. — Веждите му се вдигнаха, устата му се захлопна. — Ха-ха.
Това последното от демона ли беше? Гласът беше същият, но с известна промяна в мелодиката и акцента спрямо обичайния тон на този жизнерадостен младеж.
— Това беше Рухия — потвърди догадката му Пенрик. — Дездемона често говори с нейния глас. Не знам на какво се дължи — може би на факта, че Рухия е последният и най-пресен, ъъ… отпечатък, или защото най-дълго са съжителствали, или просто защото Рухия е най-темпераментната от всичките. Подозирам, че времето има отношение. Почти невъзможно е да различиш първите три жени, може би защото родният им език е бил седонийският, но едва ли това е единствената причина. Сигурно с времето се претопяват една в друга. — Зарея поглед към езерото, стоманеносиво и надрано от леки вълнички под напора на студения вятър, който духаше откъм далечните захлупени с облаци планински върхове. — Като цяло, изчислих, че моят демон е на малко повече от двеста години. Забелязах също — добави той, — че всяко следващо „поколение“ става по-дълго. Което е добре. Понякога се чудя как ли ще изглежда моят… отпечатък за следващия човек, който наследи Дездемона.
— Главата ви май е доста, ъъ, пренаселена — каза Освил след проточилото се умърлушено мълчание.
— Доста, да — каза Пенрик и се отърси от унинието си. — Но поне никога не ми е скучно.
— Аз… такова. Та коя всъщност е Дездемона? — попита Освил и си даде сметка, че именно с този въпрос беше подхванал разговора. Стисна решително юздите.
— С това име ги наричам всичките, заедно. Като градски съвет от десет по-големи сестри, които излизат с общо решение. А и така не се налага да изреждам няколко имена, когато искам да ѝ кажа нещо. Помня как татко крещеше по нас, децата.
— Аз… ясно. — Освил свъси вежди. — Магьосникът, с когото тръгнах от Изтокдом, не говореше за демона си. — Всъщност онзи темерут не говореше за нищо.
— Може би неговият демон е бил по-млад и не толкова развит. Или пък магьосникът не е имал толкова сърдечни отношения с него, особено ако предишните ездачи са били мрачни хора. — Устните му се извиха нагоре, а гласът му се промени едва доловимо, но издайнически: — Или пък ти така и не си го попитал… дознателю.
Освил изгърби рамене и пришпори коня си в тръс. Нямаше ли най-после да стигнат до следващото градче? „А аз залагам мисията си, вероятно и живота си, на този побъркан магьосник? Баща на зимата, в този Твой сезон, помагай!“
4.
Инглис се събуди в сумрак, а не в мрак. Светлият квадрат се оказа малък покрит с пергамент прозорец в стената на хижа. В другия край на стаята грубо иззидано от камък огнище светеше в червено, тук-там с жълти пламъчета, като очите на животно, прислонило се в малка пещера. Стените бяха от камък и дървени трупи, пукнатините запушени с кал и мъх. Лежеше в нещо като гнездо от миризливи кожи върху пръстен под, настлан със стъпкана орлова папрат. Голямото куче спеше на топка в краката му, лапите му — изпружени и отпуснати.
Ботушите и горните му дрехи ги нямаше, гърдите му бяха голи. Той посегна стреснато към кръста си, напипа дръжката на ножа и се отпусна. Още беше с панталоните и колана си. Не помнеше как се е озовал тук, но пък имаше смътен спомен как някой му дава да пие затоплена вода, как се носи буден в мрака, а после потъва отново. Колко ли време беше минало?…
„Запитай се дали не си изгубил някой пръст на ръцете и краката, глупако.“ Поне на този въпрос можеше да отговори. Надигна се с усилие в гнездото от кожи… мечешка, овча и разни други. Ръцете му бяха подути и трудно подвижни, но нямаше черни рани, нито зловещо побеляване по върховете на пръстите. Десният му крак беше син-червен от коляното до отеклия глезен. Не можа да прецени дали има счупена кост, но със сигурност го беше изкълчил, предвид ограничените движения на стъпалото. Три от пръстите на десния му крак бяха зле, като след изгаряне. Тези на левия му крак бяха на дереджето на ръцете му.