Колко време беше изгубил? Целия вчерашен ден? Примижа и преброи за пореден път червените белези от порязване по ръцете си. Двайсет и пет, дневникът на кошмарното му бягство. Толкова ли бяха при последното преброяване, двайсет и пет? „Да.“ Беше ли изгубил цял ден, пропуснал ли бе да окървави ножа, както мързелив фермер пропуска да нахрани прасето си, което стои гладно и затворено в кочината? Изгубил ли беше… всичко? Извади ножа от канията и го гушна, както се гушка дете. Протегна сетивата си — беше болезнено, точно колкото да протегне изтерзаното си тяло. О, смътната топлинка още жужеше, благословена да е… не беше сигурен дали трябва да благодари на някой бог за това. Нито дали някой от Тях би благодарил на него. Не се знаеше. Вече двайсет и пет дни не беше събрал смелост да се помоли.
„Освен сега, за това.“ Преброи отново порязванията с надежда да си спомни коя ръка е използвал последно. Редувал ги бе, за да даде време на плитките рани да зараснат. Винаги имаше риск от инфекция. Скоро трябваше да наточи ножа, беше по-лесно, когато е остър. В момента дясната му ръка трепереше по-малко… значи лявата. Успокои мислите си, доколкото му беше възможно, затвори очи и направи среза — плитък и под ъгъл. Изохка, зачака световъртежът да премине и гаденето да се слегне. Отвори очи. Нямаше много кръв, но ако стиснеше около раната да изцеди повече, може би щеше да изтече достатъчно, за да не се реже втори…
Вратата на хижата се отвори със замах и Инглис трепна по-силно, отколкото при порязването. Неясни силуети запречиха ярката планинска светлина отвън. Той примигна да разкара сълзите от сблъсъка с ярката светлина и силуетите се избистриха — единият беше на жена, загърната с наметка от овча кожа, която носеше малка платнена торба и медна кана, другият — на мъж с кожени дрехи и кожухче от овча кожа. Кучето се събуди и изръмжа, но бързо млъкна и започна да тупа с опашка по пода. Явно познаваше новодошлите.
Като го видя, че се е надигнал, жената каза:
— А, събудил си се. — Но после, щом се приближи, ахна: — Какво правиш бе?
Прииска му се да мушне ножа и ръцете си под кожите, но не смееше да прекъсне започнатото.
— Назад! — каза той, когато жената понечи да се спусне към него. — Назад. — Кучето се изправи и козината по гърба му настръхна. Жената спря на място, зяпаше го объркано. Ръката на мъжа застина върху дръжката на ножа, затъкнат в колана му.
Като шептеше под нос думи, които би трябвало да подпомогнат концентрацията му, но в момента не постигаха нищо, Инглис прокара ножа по ръката си, нагоре и надолу, докато цялото острие не се оцвети в лепкаво червено. Беше ли достатъчно да му откупи още ден? Смътното жужене сякаш се усили. „Да. Навярно.“ Една-единствена капка сигурно би свършила същата работа, но Инглис не смееше да рискува. Смъкна ножа в скута си да го скрие от ококорените погледи на двамата влезли. Щом кръвта изсъхнеше, отдала докрай живота си, и кафеникавите люспи започнеха да се ронят, чак тогава Инглис щеше да почисти ножа и да го върне в канията.
Жената каза с разтреперан глас:
— Донесох ти храна. И вода. — Протегна торбата и каната като един вид доказателство.
Мъжът се изстъпи намръщено пред нея.
— Я прибери тоя нож, приятел.
Мислеха, че ги заплашва ли? Едва ли беше в състояние да се изправи на крака, та какво остава да нападне някого. Вперил очи в каната, той повдигна кожата и скри ножа до дясното си бедро така, че да не се вижда. Облиза пресъхналите си устни и сложи и двете си ръце върху кожата, с отворени длани и неподвижни. Със сигурност не би искал да прогони тази милостива млада жена. Гласът на мъжа познат ли му беше? Един от онези, които беше чул на свлачището? Лешояд или спасител?
— Какво правеше с ножа? — попита с подозрение жената.
— Аз… той… той пие кръв. — Дали и на тях им прозвуча толкова откачено, колкото прозвуча в собствените му уши?
— Всички ножове пият кръв — отбеляза мъжът, без да сваля ръка от дръжката на своя.
„Но не като този.“
— Жаден съм — каза с надежда Инглис.
— Студът обезводнява — каза младата жена. — Хората си мислят, че понеже не им е горещо, значи не са жадни.
— Аз… Да, жаден съм.
Тя отиде при огнището, като заобиколи отдалече Инглис, взе една глинена чаша, която му беше смътно позната от изминалата нощ, и я напълни от каната. Протегна ръка да му я подаде. Той посегна да я вземе с една ръка, но тя трепереше толкова силно, че Инглис побърза да си помогне и с другата. Изгълта съдържанието — непрецедена ечемичена вода, подправена с мента. Селско питие, което нямаше нищо общо с благородния вкус на виното, но беше топло и засищащо, почти като храна. Той протегна чашата си за още.