— Моля…
Изпи още две пълни чаши, кажи-речи на един дъх, и кимна с благодарност.
— Кой си ти… пътнико? — попита мъжът.
— Аз, ъъ… Инглис к… — Спря, преди да е избълвал фамилното си име, познато надлъж и нашир. „О. Дали не трябва да си измисля друго?“
— Накъде беше тръгнал? — попита младата жена. — Към Мартенмост или към Карпагамо? И в двата случая си объркал пътя.
— Проходът от Карпагамо е затворен — каза мъжът. — Освен ако той не е бил последният, минал оттам преди снеговете.
Инглис поклати глава. Проследи заинтригувания поглед на кучето към платнената торба. Жената му я подаде предпазливо. Изтръпналите му пръсти откриха вътре буци меко сирене, овче или козе, между дебели порязаници ечемичено-овесен хляб и ивици сушено месо от неизвестен произход. Дивечово може би. След кратко колебание Инглис отхапа голяма хапка. Беше гладен като вълк.
Мъжът го изчака да преглътне, преди да попита:
— Къде ти е конят?
Инглис отхапа отново и отговори с пълна уста:
— Окуця на Сврачи път и го оставих. После продължих пеша.
— О. — Устата на мъжа се сви разочаровано.
Хрумна му, че младата жена сигурно сама е приготвила тази закуска за него, със собствените си ръце. Огледа я, без да спира да дъвче. Лицето ѝ беше широко като на всички планинци, устните и страните ѝ бяха порозовели от студа, а не от помади, снагата ѝ беше тънка от физически труд; младостта ѝ придаваше хубост, която щеше да се загуби с годините. Мъжът не беше много по-възрастен от нея. Ловец, овчар? И двете? Тук, в планините, мъжете се занимаваха с всякакви неща, според изискванията на сезона. Двамата бяха с характерните за района руса коса и сини очи, вероятно бяха брат и сестра или братовчеди.
— А вие кои сте? — попита на свой ред Инглис, след като преглътна поредната хапка. — Къде съм?
Жената се усмихна колебливо.
— Аз съм Берис, а това е брат ми Бърн.
Бърн добави с известна неохота:
— Това са летните кошари на Малък ручей, селото в долината. През зимата е ловна хижа.
Е, значи не се беше върнал назад във времето толкова, колкото подсказваше старата хижа. Не се беше озовал в света на Одар Велики, когато тези планински племена бяха дали успешен отпор на завоевателите, за разлика от горските племена на Лесовете. Или пък дартакийците бяха хвърлили един поглед на тази влажна и висока земя и бяха решили, че не я искат чак толкова. Навлизането на храма в тази земя, изместването на старите обичаи и заменянето им с нови, се беше случило бавно, повече като работлив стопанин, който изкоренява плевелите на ръка, вместо да подпали цялата нива. С малко късмет и надежда, ако не и с молитва, все нещо трябваше да е оцеляло…
„Да.“ Инглис изгледа голямото куче, което следеше с поглед всяка ивица сушено месо и мърдаше острите си уши. „Със сигурност нещо е оцеляло.“
— Това куче. Чие е?
— Стрела ли? На Саво е — каза Берис. — Тая есен го взе от вуйчо си Скуола.
Кучето се довлече по корем и мушна глава под лявата ръка на Инглис. Беше зряло животно — на средна възраст и със самочувствие. Инглис го почеса разсеяно зад ушите. То затупа с опашка по пода, изскимтя и близна покритата му със засъхваща кръв ръка.
— Май вече мисли, че е твое куче, като гледам — каза Бърн, присвил очи към Стрела. — Не се е отделяло от теб, откакто те донесохме. На какво се дължи това… пътнико?
— Саво с теб ли беше, когато ме намерихте?
— Да, излезли бяхме на лов. Не знам дали извадихме късмет с теб, защото нито можем да те одерем, нито да те изядем.
Сторили му се бяха готови да го одерат. Едва ли щяха да го изядат все пак. Но сред ловците със сигурност не бе имало шаман, иначе щяха да се усетят един-друг и този разговор щеше да протече по съвсем различен начин. Значи не Саво беше шаманът.
— Този твой нож — каза братът, Бърн, и го изгледа косо. — Това по дръжката му истински скъпоценни камъни ли са? Хванах се на бас с Чър, че не са.
Дори не му беше хрумвало, че може да са обикновени стъкълца. Инглис извади ножа от канията и го погледна. Тънкото двайсетсантиметрово острие завършваше с дръжка от моржова кост. Когато го държеше, Инглис усещаше ехото на стар живот. Красиво извитата дръжка се разширяваше до овал, а в края си имаше златна плочка с инкрустирани малки гранати, единият от които липсваше. Гранатите се редяха около гладко полиран червен камък, вероятно рубин. „Зъби и кръв, колко подходящо.“ Кръвта му върху стоманата вече беше изсъхнала и потъмняла, животът ѝ бе изсмукан жадно, както самият той беше погълнал току-що хляба и сиренето. Изтри острието в крачола си.