Пенрик и Освил тъкмо бяха приключили с вечерята в една таверна. И тук, уви, никой не помнеше да е виждал тъмнокос и тъмноок лесовник, пътуващ на север сам, макар че всеки разумен човек, комуто се налага да премине проходите толкова късно през годината, би се присъединил към някоя група пътници, а кой би го забелязал тогава? Освил търкаше уморено очи, когато един от войниците, Баар, се върна.
— Май открих нещо, господа…
С нескрито облекчение и предпазлива надежда Освил тръгна с него по улиците. Пенрик ги следваше на крачка разстояние. Скоро войникът ги отведе в една малка странноприемница встрани от главния северен път. Ханът плачеше за ремонт и обслужваше най-вече местни хора.
— О, да — каза ханджията, след като Освил смаза езика му с халба от собствената му бира и кесията му с още три за новодошлите. — Не зная дали за него говорите, но определено беше строен младеж с тъмни коса и очи. Е, то това описва половината дартакийци по пътищата… — Освил кимна с разбиране, — но този говореше с лесовнишки акцент, при това не като селяк. Реших, че е учен, защото каза, че събирал народни приказки. Пишел книга, сборник, така рече.
Веждите на Освил се вдигнаха.
— Каква книга?
— Стари истории от планините, вълшебни приказки. Детски приказки, истории, дето се разказват край огъня, приказки за призраци. И легенди за светци, ама не толкова. Най-много се интересуваше от истории за магически зверове.
— И вие разказахте ли му някоя? — попита Пенрик.
— О, да, и не само аз! Имах много клиенти онази вечер. — Ханджията хвърли жален поглед към празната понастоящем странноприемница. — Почерпи ги и те се разприказваха. Като нищо може да е събрал достатъчно истории за половин книга.
— Прояви ли специален интерес към конкретни истории? Да е задавал допълнителни въпроси?
— Ами, май доста се зарадва на слуховете за свръхестествени животни, които се развъждат по високите долини в планината.
Пенрик наостри уши.
— Имате предвид, ъъ, скорошни слухове, а не просто стари легенди? За какво става въпрос?
— Ами, говори се, че нагоре по течението на Студен ручей имало някакъв тип, който развъждал особено умни кучета, за които местните ловци и овчари дават мило и драго. Ама то и аз съм виждал някои много умни планински кучета, така че може да са само хвалби и историйки, не знам.
— Той спомена ли, че смята да проследи тези слухове до източника им? — попита Пен.
— Не, не бих казал. Всъщност не каза почти нищо за себе си. Предпочиташе да слуша, сещате се.
— А задава ли въпроси за Карпагамо, за Адрия, за проходите? — попита Освил. — Как да стигне до северното крайбрежие?
— По това време на годината не е нужно да задава въпроси за проходите, щото хората почти само за това говорят, как се надявали първият сняг да се стопи и проходите да се отворят за последно. Но иначе — не, не помня да е питал. Стори ми се уморен. Легна си рано.
— А видяхте ли накъде тръгна на сутринта? — попита Освил.
— Не, сър, съжалявам. Сутрин имам много работа, да изпратя всички гости и прочие. Но помня, че тръгна пеша. Нямаше кон. Затова си помислих, че е беден учен въпреки богаташкия си говор.
Пенрик го изгледа.
— Имате добро ухо за говори.
— Ами, сър, оттук минават много пътници, поне лете, и всеки разказва историята си. Щеш не щеш, свикваш да различаваш говора им.
Освил се облегна назад и се намръщи, по-скоро на себе си, отколкото на някого от присъстващите.
— И преди колко дни беше това? Опитайте се да бъдете точен.
Ханджията свъси съсредоточено вежди и започна да брои на дебелите си пръсти.
— Преди шест вечери, сър. Запомнил съм го, щото същия ден беше конският пазар и много народ беше дошъл от селата.
Освил изсумтя доволно, допи халбата си и стана.
— Благодаря. Бащата на Зимата да пази дома ви сега, когато сезонът му наближава.
— С боговете напред, сър.
Макар и свещен, Пенрик не добави благословията на Копелето, първо, защото повечето хора я намираха за двусмислена, второ, защото пътуваше инкогнито, и трето, защото — откакто се бе срещнал лице в лице със самия бог, буквално на ръка разстояние, но не и готов да протегне ръка и да го докосне, — му беше някак неудобно да се обръща към Него за дреболии. Нямаше гаранция, че вниманието на Копелето ще донесе някому късмет.