Вървяха по обратния път към палатата на ордена, стражарят крачеше пред тях със запален фенер. Пенрик каза, колкото да наруши мълчанието:
— Май ще е добре да отидем в онази планинска долина и да поразпитаме.
Освил изсумтя.
— Поглеждали ли сте картата? Долината е почти задънена, няма свестен проход през планината на север. А и като нея има още десетина. Ще е като да влезем в гигантски лабиринт от камък.
— Не е много по-различно от родната ми земя, която е само на няколкостотин мили източно оттук.
Освил го изгледа колебливо.
— На главния път ще има повече хора.
— Да, но странниците изпъкват повече в долините. Хората ги забелязват. А и ако онзи ханджия е прав, значи сте съкратили с няколко дни преднината на Инглис след Сврача река.
— Време, което не искам да загубя в претърсване на задънени улици.
— Освен ако задънената улица не се окаже капан.
— Хм. — Освил спря и се загледа на север, където високите върхове грееха в нощния мрак, бледа стена напряко на света. — Бях прав, когато настоях на своето предния път. Бас ловя, че онзи дебел столичен магьосник вече е хванал пришки на задника и се лута с празни ръце някъде из Саон. — Тази представа, изглежда, му донесе известно задоволство. Разбираемо, предвид обстоятелствата. — Защо вашият съвет да е по-добър от неговия?
Странно, но Пенрик не остана с впечатлението, че въпросът е реторичен.
— Защото, за разлика от него, аз се чувствам тук като на родна земя. Това стига ли? И защото, ако онзи човек наистина е бил Инглис, не е ли логично да се възползва от информацията, която е събрал в хана с цената на толкова въпроси? Не би ли тръгнал към единственото познато му място, пък било то и от разкази втора ръка, вместо да се лута из един напълно непознат му район?
— Нямам време — процеди през зъби дознателят.
— Времето наистина ли е толкова важно? Инглис така или иначе е в капан — било в долината на Студен ручей, било заради затворените проходи. Не е като да оставя след себе си диря от трупове.
Освил явно остана изненадан, защото издаде звук, който почти наподобяваше смях, пък макар и мрачен. Пен си даде сметка, че още не го е чувал да се засмее.
— Дано не започне тепърва.
Маслена лампа висеше над портите на ордена, жълтата ѝ светлина се отразяваше в снега, събрал се между паветата на улицата. Освил даде знак на Баар да влезе на топло, като го тупна по рамото и каза тихо:
— Браво на теб, човече.
Но самият той не побърза да влезе и Пенрик остана да го изчака.
— Като храмов магьосник, случвало ли се е да проверявате обвинения в самоуко магьосничество? — попита изведнъж Освил.
Пенрик, изненадан от този внезапен обрат в разговора, скръсти ръце на гърдите си с надежда да се постопли и отвърна:
— Три пъти, докато бях в семинарията в Розиндом. Взеха ме с образователна цел. Не заради самото умение, защото всеки магьосник разпознава друг от пръв поглед, така както мога да кажа, че вие например сте висок човек, а за да придобия представа за правната страна на въпроса, която може да се окаже много сложна. Първо, само защото обвиненият не е храмов магьосник, а обикновено за това става въпрос, още не значи, че не е извършено престъпление по друг начин или от други хора. Според мен фалшивото обвинение, ако обвинителят е излъгал съзнателно, е изключително долна постъпка.
Освил кимна навъсено.
— Откакто станах придворен магьосник, не са ме пращали по такива задачи — продължи Пен, — защото Тигни разполага с други хора, които да използва за такива дребни неща. Но Дездемона, след като е станала храмов демон, е ходила с ездачките си на стотици такива разследвания и е откривала истински магьосник, пък макар и самоук, само, колко…
„Два пъти.“
— Само два пъти.
— Като дознател съм виждал това от другата страна — каза Освил. — За десет години само един сигнал за незаконно магьосничество се оказа верен и горкият човечец, който смяташе, че полудява, се остави на милостта на храма и я получи. Но друг един път…
Колеба се толкова дълго, че Пенрик започна да губи търпение и отвори уста да попита какво има предвид, но Дездемона му изшътка мълчаливо и му каза да изчака.
Освил гледаше невиждащо улицата и след минутка най-после продължи:
— Окъсняхме на пътя. Времето беше лошо, реката беше отнесла моста и така нататък. Както и да е, пристигнахме в селото на следващия ден и разбрахме, че предната вечер жената, обвинена в магьосничество, е била изгорена жива от полуделите си съседи. Нямаше признак демон да е прескочил от кладата ѝ. Почти със сигурност е била невинна. Ако бяхме пристигнали навреме, щяхме да установим, че обвиненията са фалшиви, и да отправим строго предупреждение на клеветниците. Вместо това бяхме изправени пред дилемата дали да обвиним цяло село в убийство, или да си затворим очите. Стана много неприятно и накрая… е, да кажем, че не беше въздадена справедливост, нито под погледа на Бащата, нито пред друг.