Докато Пенрик, смутен дълбоко от разказа, се чудеше какво да каже, без да прозвучи като глупак, Освил отвори вратата и понечи да влезе. Но преди да прекрачи прага изръмжа през рамо:
— Ето затова мразя да закъснявам.
Вратата се затръшна като точка в края на разговора.
След миг Пенрик въздъхна и посегна към дръжката.
„Това май няма да се окаже толкова лесно, а?“
„Случаите на Бащата рядко са лесни — отвърна Дездемона. — Иначе не биха имали нужда от Него.“
Потеглиха от Уипуруил много рано на следващата сутрин.
6.
„Двайсет и седем.“
Инглис стисна зъби да спре стенанието си и притисна внимателно ножа към плитката рана на дясното си бедро. Когато острието се покри с кръв, той пусна ножа и се заизвива в гнездото от кожи да си вдигне панталоните. Останалите му дрехи бяха оставени на куп край огнището; кесията му, естествено, липсваше. Ботушите му бяха там, но десният беше срязан чак до подметката. Щом онези селяци бяха успели да го събуят, значи той сигурно би могъл да го обуе… не. Инглис въздъхна и заряза и левия, и десния.
Успя да се надигне чак при третия опит. Стрела клекна и го загледа с интерес. Инглис закуцука към другия край на хижата; кучето стана и го последва. Той стисна внимателно кожата на тила му — би могъл да използва кучето за опора, но не беше достатъчно високо. Дървената врата, затворена само с преметнато въже, се отвори със скърцане. Той опря рамо на касата и се огледа.
Ранното слънце се отразяваше ослепително в омекналия сняг и очите му се насълзиха. Инглис примигна няколко пъти да разкара сълзите и видя, че наблизо има дървета. Надолу по склона боровете и тъмните ели оредяваха и речната долина се виждаше над върховете им. Близо до подножието долината се стесняваше и последните ферми се гушеха сгъчкани по назъбената ѝ дължина. Над малката рекичка имаше дървен мост и нещо като село.
Още няколко паянтови хижи се катереха по стръмния склон близо до убежището му. Едната очевидно беше сушилня, ако се съдеше по ароматната омара, която се издигаше над нея. Коза със звънче на кожена каишка мина покрай него, без да му обърне внимание. Някъде наблизо се чуваха женски гласове.
Инглис сведе поглед към Стрела, който го погледна с обожание. Може би си струваше да опита… Погали кучето по главата и каза:
— Донеси ми пръчка.
Кучето издаде гърлен звук на доволство, твърде дълбок, за да е обикновено скимтене, и хукна. Докато Инглис си изчисти ножа, прибере го в канията и хвърли последен поглед в хижата за нещо забравено, Стрела се върна, повлякъл клон, дълъг и дебел колкото кол на ограда. Пусна го в краката на Инглис и вдигна глава да го погледне, разтеглил устни в горда усмивка и размахал енергично опашка.
Инглис неволно се разсмя. Звукът задра непривично в гърлото му.
— Казах пръчка, а не кол! — Макар че клонът определено ставаше за огрев. Въпреки това почеса кучето между ушите. — Донеси ми по-тънка пръчка.
Все така въодушевен, Стрела хукна да изпълни заръката. След минути се върна с по-тънък клон. Инглис отчупи страничните вейки и го изпробва. Щеше да свърши работа на първо време.
Снегът поне малко облекчи подутия му и пулсиращ десен крак. И вледени левия.
Той се зачуди дали не би могъл да изпроси някакви парцали, с които да увие стъпалата си. Тръгна към гласовете с бавно накуцване.
Под навес с три стени, обърнат към слънцето, видя три жени, наведени над една разпъната кожа. Едната беше момичето, Берис. Другите две бяха по-възрастни. Стържеха разпънатата кожа и си приказваха, но щом Инглис се появи, моментално спряха и го зяпнаха. Миг по-късно обаче, когато кучето се стрелна да си открадне парче остъргано месо и го отнесе настрани, едната жена, със сива плитка, му подвикна:
— Стрела, тъпо куче такова. Ще ти стане лошо.
Стрела размаха опашка без капка разкаяние.
— Станал си — каза Берис с широка, макар и предпазлива усмивка. — По-добре ли си?
„По-добре от какво?“
— Малко — каза накрая Инглис, после добави със закъснение: — Благодаря ти за помощта.