Третата жена каза:
— Имаш късмет, че са те намерили. Още няколко дни и всички щяхме да слезем в долината, дори момчетата. — Измери го с любопитен поглед. — Накъде беше тръгнал?
Инглис не знаеше дали би могъл да обясни нелогичните си действия дори на себе си, та какво остава да ги обясни на нея, нито колко пъти беше променял решението си накъде да тръгне — към Карпагамо или към Ручей. Накрая каза:
— Към долината, но явно съм сбъркал пътя в тъмното. — Показа им посинелия си крак. — Имате ли да ми дадете някакви парцали да го увия? Не мога да си обуя ботушите.
Жената измуча нещо и направи жест, който приятелките ѝ изтълкуваха без затруднение, после се надигна и тръгна нанякъде. Внимателно и с надеждата, че ще успее отново да се изправи, Инглис седна на един от пъновете, които жените използваха вместо столове.
Дали да не опита пак версията с бедния учен, който събира народно творчество? Дотук му беше свършила добра работа. Стрела му спести необходимостта да завърже разговор, като се спусна към поредната изрезка. Жената със сивата плитка опита да го изкъшка, но кучето с лекота избегна ръката ѝ.
— Това куче е изключително — каза Инглис. Дали някоя от тях си даваше сметка колко изключително е всъщност? Жените реагираха с празни погледи, макар и празни по различен начин. Берис му се стори искрена в реакцията си. По-възрастната жена може и да криеше нещо. Дали да не заложи на добрите маниери? Той се усмихна на жената и каза:
— Аз се казвам Инглис, между другото.
— И Берис така рече.
— А вие, майко?…
— Лаакса.
Инглис кимна, уж му пука. Нейните устни трепнаха, уж и на нея ѝ пука.
— Разбрах, че един от мъжете, които са ме свалили от планината, е получил кучето като подарък от вуйчо си Скуола. Ще ми кажете ли къде да го намеря? Вуйчото имам предвид? Да си поговорим.
Лаакса изсумтя.
— Къде да го намериш, ще ти кажа. Колкото до говоренето, не вярвам да говори с тебе. — Посочи нагоре по склона. — Горкият старец умря преди няма и два месеца. Затисна го свлачище.
Смъртта на последната му крехка надежда го смаза и вледени като лавина.
— О. — Поседя мълчаливо близо минута, толкова отчаян, че дори не можеше да мисли. Накрая попита: — Той ли е развъждал кучета? Казаха ми, че в тази долина имало кучкар. Или е взел Стрела от другиго? — Да, може би имаше още една възможност…
— О, да, с това си изкарваше хляба. Ортакът му щеше да наследи занаята след него, ама и него го затрупа свлачището, били излезли заедно на лов, че то толкоз кучета трудно се изхранват. Неговото тяло даже не го намериха, кога отидоха да ги дирят. Кучетата се пръснаха, някои хора си взеха по едно. Така че ако искаш да си купиш куче, още имаш шанс.
— Вие, ъъ, добре ли познавахте Скуола?
— Само на здравей-здрасти. Не ми беше роднина. Беше саможив и рядко слизаше в долината.
Инглис пробва и с Берис:
— А Саво дали е бил близък с вуйчо си, как мислиш?
Тя поклати глава.
— Майката на Саво е много по-малка от Скуола. Не мисля, че са били близки, дори преди тя да се омъжи и да се премести във фермата на съпруга си.
„Случайно съседът ви да е бил самоук шаман?“
Не знаеше как да зададе този въпрос, без да ги подплаши и да сложи преждевременно край на разговора.
— А с кого е бил близък Скуола?
Лаакса вдигна рамене.
— От време на време пиеше с дякон Галин.
— Дякон Галин? — подкани я да продължи той.
— Той е нашият храмов дякон долу, в Малък ручей. — Лаакса махна към долината. И наистина, на такова малко село не се полагаше пълноправен свещен. Обикновено изпращаха дякон на такива места. — Отговаря за цялата горна долина на Студен ручей.
— Значи той е провел погребалния ритуал на Скуола, така ли?
— Ами то Галин погребва всички по нашите места.
Инглис обмисли добре следващия си въпрос, преди да го зададе:
— Да сте чули някакви странни слухове за погребението на Скуола?
Явно беше попаднал на нещо, защото и двете жени го изгледаха остро, преди да сведат очи.
— Аз не бях там — каза Лаакса. — Не знам. Ще трябва да питаш Галин.
Шаманите бяха като брънките на една обща верига — наполовина окови, наполовина спасително въже. Без шаман не можеше да се отгледа Велик звяр, нито да се извърши жертвоприношението му в нов кандидат, което бележеше началото на службата му. В края на този живот в служба отново беше необходим шаман, който да очисти душата на покойния си другар, да я освободи от тази земна връзка — някои го наричаха „омърсяване“, — за да премине тя към боговете. Сред причините за възраждането на кралските шамани в Лесовете беше желанието да се възстанови тази приемственост, така че никоя душа да не остане сиротна. А сред причините възкресените практики да останат дискретни и ограничени беше желанието да се намали същият този риск. Риск, който Инглис беше приел с безгрижна усмивка. Сега нито се чувстваше безгрижен, нито му беше до усмивки.